напред назад Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]



Нощна балада


Бях щастлив, бях и лош, бях и тъжен, и всякакъв бях.

После ти се досети, че с мен не е свършил живота.

И тогава му каза:

                        "В тоя космос и шепата прах,

от човека която остава е страшно самотна!"

После тръгна на пръсти към това овдовяло легло –

бях изтискал душата му, бях изтърбушил из корен

тая стара ръжда, това сънено бяло чело,

изранено от толкова нощи любовна умора.

И приседна – в очите с вкаменения хляб на нощта.

Светлина прошумя и праха по косите ти пламна.

И тогава ти каза:

                        "Позвъни, че е тежка солта –

синевата не виждам, а от него това ми остана!

Позвъни, позвъни…"

                        От часовника с глас на петел

милостиво пропя спотаеното в дупките време.

И тогава ти каза:

                        "Накъде ли без мен е поел

с това меко сърце, с тия негови крачки големи?!"

Изведнъж вътре в теб се обади и друго звънче.

Не повярва, но то пак затупка оттам упорито:

непохватен възторг, млечен плач и немирно краче,

дето утре ще спъва ленивите мравки в тревите.

Оня унес зелен, в който бях се излегнал без слух,

то така разлюля, че забравата даже се сепна.

И тогава ти каза:

                        "Спи, баща ти аз вече го чух

как отмества пръстта и при нас ще се върне по светло!"

 


напред горе назад Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

 

© Иван Есенски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух