напред назад Обратно към: [Завръщането на думите][Иван Груев][СЛОВОТО]



Декември


Снегът блести - на мигове, на мигове...
     Ив. Динков

 

1.

И пак неотменимa свечерява,

нощта полага тъмните си краски

върху годината, която се смалява

на зимата под ледените ласки.

 

Пространството се изкривява и се свива

във думите като снежинки бледи,

и времето космически се слива

в единствен миг – и вечен, и последен.

 

2.

Декември е - като живота късен,

снегът вали и го облича в бяло

и глутници от спомени разкъсват

на съвестта ми сбръчканото тяло.

 

Събуждам се от този сън - живота,

за всичко е невъзвратимо късно –

в подножието съм на Моята Голгота,

а на върха – забит – чернее кръста.

 

3.

През детството – най-синьото ми чувство –

светът бе бистър като пчелен мед

и към сегашните си дни препусках

възседнал кон – стебло на слънчоглед.

 

Ръцете ми по-нежни от тревата бяха,

очите ми – два пламъка щастливи,

но сто живота сякаш изгоряха –

рояк щурци сред пламналите ниви.

 

Сега съм слаб като ранена птица,

с копнежа да лети – забравеното чудо,

душата ми, прободена с карфица,

трепти - безсмъртна нощна пеперуда.

 

Добро и зло във нея са се скрили –

две крайности – като крила и бреме.

И в лошата й част израснаха бодили,

в добрата половина – унили хризантеми.

 

4.

Аз бях наивен, колкото си исках,

аз бях страхотен – влюбен бях за трима,

след щастието тичах, пренебрегнал риска,

че може би наистина го има.

 

Аз бях безплътен и направо – смешен –

венчавах ястреба със нежната авлига

и бутафорно нощем върху мен валеше

дъждец от захарни звезди. Но стига!

 

От всичкото, несвършено дотука,

издигам в себе си като обърнат връх

прахосаните дни и хвърлям на боклука

мечтите си, покрити със плесенясал мъх.

 

Зад мен стои жестоко закована

на собствения ми живот вратата.

От този свят резервен изход няма.

Останалото е в ръцете на съдбата.

 

5.

Събирах всичко – като вехтошар –

пера от залези и ехо от рапани,

следи по пясъка, лъч от угаснал фар

и звън от погребалните камбани.

 

Захвърлях ги в мазето на душата

и дните ги покриваха със прах,

на никого ненужни, освен на тишината,

която сви гнездо – за тях или от тях?

 

 

И някой ден над мен като лавина

мълчанието тежко ще се срути,

безсмислени предмети и години

под себе си – за миг – ще ме затрупат.

 

Но пак събирам съчки под дървото

и ги редя в студената камина –

да топля с тях ръцете на живота –

дете, премръзнало през дългата си зима.

 

6.

Две черни дупки са очите

и под клепачите си вечерта ги крие.

Зад ъгъла на космоса прикрити,

звезди мe гледат с поглед на убиец.

 

Едно джудже съм срещу тях,

от най-добрите весели джуджета –

на тоя свят едва-едва успях –

със патериците на любовта – да кретам.

 

Но се домъкнах някакси дотук,

подскачах и понякога летях, защото

на всички земни правила напук

метях дори небето си от Злото.

 

7.

Колко дни навън не съм излизал –

като кърт в душата си се рових

и прониквах – с глупав мазохизъм –

чак до себе си – като отрова.

 

Рових се – на дупки и тунели,

пълни с плесен, докато разбрах,

че от мене изведнъж са отлетели

всички чудеса – и споменът за тях.

 

От любовта – останала тъгата,

от песните ми – шепотът им тих,

от всичките ми дружби – самотата,

от стиховете... няма нито стих.

 

 

А навън – студени небеса

и вали без страст прокиснал дъжд –

в един настръхнал град без чудеса,

през който крачи призракът на мъж.

 

8.

Привикнах да съм тъжен и свободен –

един прокъсан гарван в черна угар,

провесил клюн, за нищичко негоден

и без желание дори за друго.

 

И остаряват - потъмнели в светлината –

предмети и жени, приятели и чувства

и ти разбираш в миг, че самотата

е най-съдбовното от всичките изкуства.

 

И като оня гарван – уморен,

но още жив или поне възможен –

крилата си размахваш, възхитен,

че още искаш и че още можеш.

 

9.

Сто зими в зимата се извървяха

и всяка ме затрупваше с угрози,

премръзнали, в мен вече не кървяха

мечтите ми за лято и за рози.

 

Като река, превърната във лед,

забравих рибите и жадните елени

и невъзможна вече е крачката напред,

встрани от пропастта, разтворена пред мене.

 

Тогава Те прозрях и Твоят Дух

стопи кръвта в замръзналите вени

и тя потече пак – като река от връх,

забързана към сенките зелени.

 

10.

Не аз във него – той във мен се впива -

животът ми – една загадка синя,

жесток като дете, по-остър от коприва,

по-сладък от узрялата смокиня.

 

Изречената мисъл оживява,

духът на мидата във бисер е втвърден,

а само рехава следа в снега оставя

ловецът на снежинки в угасващия ден.

 

11.

С обувки от желязо душата ми се влачи

през този свят – самотна и убога,

а всъщност си остава пеленаче,

усмихнато във люлката на Бога.

 

И си играе ден и нощ в захлас

(забравила съдбата си зловеща)

с красивите неща от всички вас,

които през живота си съм срещал.

 

12.

На Бъдни вечер пламъкът танцува,

не, огънят все още не угасва –

аз мога да обичам и ревнувам,

понякога ти можеш да си ласкава.

 

Каквото да нарича днес Съдбата

е все едно – ний пак ще сме такива –

две сенки, разделили самотата,

които в себе си от всичко се укриват.

 

Притихва пламъкът и бъдникът догаря,

навън изгряват хиляди комети

и всяко Рождество във тебе се повтаря,

а всяка смърт у мене с очи от фосфор свети.

 

И времето в очакване е спряло

във този миг – последен или пръв...

Вземи от хляба – Неговото тяло,

налей ми вино – Неговата кръв.

 

13.

Да съжалявам ли за всичките злини,

които волно и неволно съм допускал,

за отлетелите във миналото дни,

за неживените и разпилени чувства.

 

За думите, написани фалшиво

и за мечтите си, които съм предавал?

Че не живях достатъчно красиво,

че не обичах, както заслужавам.

 

14.

Докато стигнат от устата до ухото,

заглъхват думите или животът отминава.

На границата между Злото и Доброто

една камара въпросителни остава.

 

Как се живее в този свят без вяра?

Дали животът е поредица от драми?

И трябваше ли Бог да ме накара

да видя раните до кокал на баща ми?

 

Какво да жънем в запустяла нива?

Какво от времето у нас е оцеляло?

Щастлив ли е Духът, когато си отива

и се превръща в тор човешкото ни тяло?

 

И стигат като ехо до ухото –

далечни - думите или заглъхват те

на границата между Злото и Доброто,

а пък камарата расте, расте, расте...

 

15.

И постоянно ставаме по-бедни –

на чувства, здраве, на мечти и щастие,

а някои желания – последни –

остават като неполучено причастие.

 

И се опитваме докрая да запазим

поне искра от земния си огън,

но и ръцете и очите ни са празни

и можем само да помахаме – за сбогом.

 

16.

И пак неотменима свечерява,

снегът блести на мигове, Иване,

върху годината, която се смалява

и върху плочата ти вечно ще остане.

 

Събуждам се от тоя сън – живота –

за всичко е невъзвратимо късно –

в подножието съм на Моята Голгота,

а на върха – забит – чернее кръста.

 

8 декември 2006 г.

Стара Загора

 


напред горе назад Обратно към: [Завръщането на думите][Иван Груев][СЛОВОТО]

 

© Иван Груев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух