напред назад Обратно към: [Григорий Цамблак][СЛОВОТО]



Патриарх Евтимий в Търново


Кога го пристигна там [в Търново], понеже не желаеше да се издаде, той не обърна внимание на любочестието на ония, които чрез него се стараеха един друг да се надминат. Той не се преклони и пред молбите, и пред умилителните сълзи на богатите, а се засели в някаква пещера. Тя се намираше доста далеко от градския и от всякакъв друг шум. Той въздигна при нея храм в чест на пресвета троица, на която беше поборник. При него се насъбраха и рояк ученици. Колко много, колко почтени, колко достойни да се нарекат ученици на такъв отец, колко търсещи лицето на Яковлевия бог! Освен това в нищо той не се проявяваше като човек, който дири другари, познати, любимци, сродници или каквито и да било други, а като свободен и по-горен от тях. Не само че за нищо в света не искаше да се отклонява от душевното любомъдрие, да смесва дребнавите с висшите и да сравнява плътските с умствените неща, но дори и поучаваше с думите на апостола: „Тия мои ръце послужиха на мене и на онези, които бяха с мене.” Той и на дело потвърждаваше казаното.

А с ръцете си що вършеше? Унинието ли отпъждаше, нещо малоценно ли придобиваше, или пък се грижеше за ежедневната си прехрана? Нито едното от тези неща. Унинието той беше изгонил по-рано. А всичко, което се счита полезно в тоя свят, за него беше равносилно на подхвърлена груба дреха. А и за храна не се грижеше. Той се стараеше да бъде полезен на братята, а това нещо струва повече, отколкото царските съкровища, и превъзхожда житниците на египетския препитател. Защото господните слова са слова чисти – сребро нагорещено и очистено от пръст, седмократно изпитано: „Сладки са на гърлото ми твоите слова! По-сладки от мед на устата ми!”

Но с що се занимаваше? – С превеждане на божествените книги от гръцки на български език. И никой, който ме слуша да казвам това, да не мисли, че се отклонявам от истината, понеже българските книги са твърде стари поради многото си години и понеже съществуват още от самото начало на покръстването на народа, па и защото тъкмо тези книги е изучавал и този велик между светците мъж, който достигна даже до наши дни. Това зная аз и иначе то не е.

Но било защото първите преводачи не познавали в съвършенство езика и учението на гърците, било защото те си служили с груб език, издадените от тях книги бяха несходни по реч и несъгласни по смисъл с гръцките книги и груби и нестройни откъм израз. И те бяха считани за точни само за това, защото бяха наричани благочестиви книги. А в тях се криеха много грешки и бяха несъгласни с истинските догми. И затова от тях са произлезли много ереси. Като унищожи всички стари книги, този нов законодател, носейки новите с ръцете, с които се труди, слезе от върха на планината на ума и предаде на църквата като някакви написани от бога скрижали истинско небесно съкровище: всички нови, всички точни, съгласни с евангелието, непоколебими в силата на догмите, като божия благодат за душите на благочестивите, като нож за езиците и като огън за лицата на еретиците. И заедно с Павла се провикваше: „Старото отмина; ето, настана всичко ново.”

Кажи ми: за колко големи похвали, за колко голяма почит и за колко големи награди е достойно това! По големината на ползата Евтимиевите книги не наподобяват ли онези начертани от бога скрижали, онези скрижали, казвам, върху които бидоха написани заповедите на божествената воля? Както на Мойсей, когато се почувства над видимото и проникна в невидимите и непроницаеми за ума неща – това той нарича мрак, – провидението разкри божествените тайни, а той от себе си поведе всичките люде към познание на бога, така то се прояви и спрямо великия Евтимий.

 

– – – – – – – – – – – – – – – –

 

Когато Евтимий пребиваваше така, народният пастир патриарх Йоаникий довърши блажения си и достоен за светците живот. Той остави тялото си на земята, а с душата си отлитна при небесните. Прилично беше, щото епископите и целият народ да не се загрижат за нищо друго освен за пастир. И когато молеха Евтимий, всички заедно, като по някакво съгласие, имаха една уста и един глас. И понеже не подобава на светилника да бъде скрит под шиник, а да се постави на свещник, той, заставен от епископите, които светият дух беше събрал за това, седна на църковното кормило, макар и да не желаеше.

Щом се възкачи на учителския престол, веднага прояви милост към сънародниците си – и то чрез видими дела. Така той не само че се уподоби на великия Мойсей, но дори го и надмина със законите си: защото онзи, като изведе народа из Египет, поведе го към обетованата земя, а пък Евтимий, който беше велик поради божествената си и човешка премъдрост – от земята към небето.

 

– – – – – – – – – – – – – – – –

 

Пастирът имаше и тази сръчност: след като укротеше дивите овце, той ги присъединяваше към стадото. Виж и това негово достойнство: зверовете, колкото и много да биваха, далеко бягаха от стадото, понеже непрестанно се бое-ха от него и трепереха от гласа му като от гръм, макар че не бяха преследвани нито от стрели, нито от прашка, нито от кучешки лай. От многото (примери) аз ще изложа един, който бил тогава известен на мнозина от тамошните.

Някой си Пирон, който бил горещ пазител на Несториевата и на Акиндиновата и Варлаамова ерес, а свръх това и поборник на иконоборческата слава, след като излязъл из Цариград, отишъл в Търново. Той бил вълк, който се прикрива с овча кожа. По-късно той намерил там някой си лъжемонах Теодосий, наричан Фудуля, негов съмишленик и по всичко съгласен с него. И злите семена на коя злоба не пося тая двойка, която разлагаше църковното тяло, която разделяше множеството чрез развратни учения и повдигаше въстание и която най-вече чрез бесовски чародейства и измислици правеше да безумстват придворните велможи и властначалници? Двамата тласкаха към голяма беда православното стадо, понеже подтикваха послушните – еднакво както добрите, така и злите – да подражават на началстващите.

Прочее що извърши небесният човек? Щом узна за това, той уподоби гърлото си на онези свещенически тръби, от които се срутиха стените на Ерихон, и мъжки се зае да унищожи падението. Денем събираше людете в храма и ги насърчаваше и поучаваше, освобождаваше ги от недоумения, изобличаваше злите плевели. А нощно време се молеше със сълзи и просеше помощ от небето, от бога. И тутакси ги низвергна като Иания и Амврия; победи ги като Амалика; с ножа на словото закла позора като свещениците, които с нож бяха проболи всечестната икона на приснодевата. Той ги изгони далеко от църковните предели като аравийски вълци.

А кой е така милостив, че само като види бедни, да се облива със сълзи, като него, който живееше в нищета като тяхната? Поради това той превърна целия си град в странноприемница, а не построи такава тук или там. Той казваше: „Откъде да знаем, чеда, дали не ще се удостоим да приемем заедно с тези сиромаси и Христа? Защото сам Христос рече: „Истина ви казвам, доколкото сте сторили това на едного от тия най-малки мои братя, на мене сте го сторили.”

Ала той беше и лекар, който премъдро лекуваше душевните болести и другите страсти и който сръчно изрязваше от самата основа пораженията на греха. Покрай многото други примери това е ясно и от следното: Край град Търново се простира една местност, отделена от него само от една река. Тя е открита отвсякъде, пълна е със злак и обилно се напоява от изтичащи се води; водната й хубост наслаждава очите, преди да наслади вкуса. Тя е обрасла с всякакви плодовити дървета и е пълна с различни цветя, а над нея се нахожда гъста и пространна гора. В тази местност беше храмът на приснодевата Христова майка и Богородица. Ежегодно в нея се събираше народът от целия град заедно с жените и децата. По обичая празнуването траеше осем дни. И когато се стичаха по случай празника и под предлог на моление, те вършеха всякакви нечисти дела – понеже местоположението и пустотата задоволяваха влечението па блудниците – и поради това си навличаха божието негодувание.

Какво направи премъдрият? Той отсече корена и изсуши плода на греха: той премахна пируването, като заповяда да не се събират на това тържество. И така се премахна погибелта за много души.

Така се грижеше благият лекар за общата полза.

Веднъж имаше голяма суша – почти такава, каквато била във времето на пророк Илия. По земята не се намираше нито следа от роса и влага; тя се попука от сушата и изпущаше пушек като из горяща пеш, а гладът всичко застрашаваше. Нивите заприличаха на утъпканите градски улици и никой вече не мислеше да почиства гумното и да си наостря сърпа.

Като отидоха при отца Евтимия, гражданите му се оплакаха от нещастието, което очакваха. Човеколюбивата му душа се смили над тях. И той ги посъветва да не се отчайват, а да се уповават преди всичко на господа, който е привикнал по волята си да превръща морето в суша, а твърдия камък и безводната земя – във водни извори. На другия ден той заповяда да го последват с жените и децата си заедно. И след като прекара цялата нощ в молитва, щом изгря слънцето, той излезе на полето с всички служители на олтара. След като обиколи цялата местност и се измори, сам се увери в предстоящата напаст. И когато дяконът каза: „Да преклоним главите си пред господа!” – той веднага падна на колене, повдигна свещените си ръце и очи и се помоли. Но присъстващите не чуваха гласа му, защото той се молеше не с уста, а в сърцето си. И молбата му възлезе до ушите на господа Саваот. И тутакси той умилостиви бога. Дъждовни признаци се показаха на небето. Задуха северният вятър и донесе облаци, подобни на пълни мехове. А когато светителят влизаше в града, изведнъж завали дъжд, и то не внезапен и бурен, а тих и напоителен; и той не престана да вали дотогава, докогато не се наляха плодовете и не ги подготви да узреят.

Така бог разкриваше предаността си към него. Но и Евтимий също така изтъкваше хубаво казаното от бога: „Който вярва в мене, ще върши делата, които аз върша.”

Поради този случай благочестието придоби по-голяма смелост. Навсякъде се разказваше за станалото, а любовта към пастира растеше. И казаното в книгата на Йов от рабите му: „Кой ще ни даде плътта му, за да се наситим?” – било, за да се види изпълнено върху целия народ, защото никой не се задоволяваше само с желанието да се насити със словата на отеца и да го види, ако не го поканеше и в своя дом. При посещението му всички в дома приемаха благословение. Отрупван с молби, той ги изслушваше и по случай на посещението насаждаше в душите им всякакви добродетели. От телесни той ги превръщаше в духовни, а от земни – на небесни и им даваше в заем думите на евангелския Закхей: „Господи, ето, половината от имота си давам на сиромаси и ако някого съм обидил чрез надвземане, четворно ще го върна.” Той похваляваше и усърдието им и ги утвърждаваше с благословението си: „Днес е спасението на този дом.”

От добродетелта му се привличаха отдалеко не само множество люде от българска народност, които той считаше за свои по апостолски жребий, но и всички на север – до океана, а на запад – до Илирик. И само ако го видеха, смятаха това за голяма придобивка; а ако ли пък се удостояваха и да го чуят, мислеха това за явно спасение. А когато узнаеше за тяхното усърдие, Христовият подражател ги поникваше при себе си и до насита ги напояваше с питието на благочестието. По този начин той ставаше на тях учител по благочестието, а пък те – на своите отечества.

А кой народ, който е сроден с българите по език, не възприе неговите писания, неговите наставления, неговите трудове и потове? Вместо да си служи с нозе, за да ходи да проповядва евангелските истини, той си служеше с ръка, а вместо с апостолски мрежи – с перото. С него той извличаше из дълбочината на невежеството спасяемите.

А понеже той като апостолите проповядва, поучава и заведе при бога всесъвършени люде, затова подобаваше и те да се подхвърлят всеки ден на гонения, на скръб и на смърт, та с небесната си слава да не изостане той, който във всичко е бил подобен на тях. Но понеже с апостолите са съгласни пророците, затова той се уподоби в случая с нещастията си и на тях. а най-много на онзи велик Йеремия, който бил осветен още в майчината си утроба.

Варварският цар [Баязид], който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши – доброненавистникът! – да разори града Търново, понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени; че местоположението му е такова, че мъчно би бил завладян, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това – че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските сгради. Затова, като повдигна всички източни войски, начевайки от персийските земи, Ликоания и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал – за да надмине с тях не само Дария, царя на персите и на мидийците, но дори и Александра Македонски, – неочаквано нападна града. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И голямо пространство заеха свирепите! Варваринът се лютеше и заплашваше. Той обещаваше, че с огън ще изгори жителите, на късове ще ги насече и на друга мъчителна смърт ще ги предаде, ако така продължават да се съпротивляват. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото божията воля допусна.

И веднага йереят Евтимий биде изгонен из църквата, а нея заеха творците на безсрамието. Кивотът на завета изпадна в ръцете на другородците; светинята на светините стана подвластна на асирийците и което е най-важно, светинята те предложиха на кучетата!

Що налагаше – кажи ми! – да страда светителят тогава, като гледа с очите си, за което не би могъл дори да слуша? Ако Давид, който беше цар, но не и свещеник, толкова е страдал, та казвал: „Жалостта на твоя дом ме изяде” и „Позорът на тия, които те позорят, пада върху мене” – то не се ли измъчваше още повече йереят, чиито трудове и усилия явно се тъпчеха? Що прочее направи? Нима се опечали повече, отколкото трябваше? Нима се изплаши? Нима се отдаде на малодушие или на леност? Нима избяга, когато видя как стадото му се пилее? Нима произнесе лека или тежка дума, недостойна за неговото любомъдрие? – Съвсем не! Той дори се яви пред царя, успокои неговата алчност за кръв, а страшното намерение на варварина превърна в благосклонно държане, както някога пророк Даниил укроти лъвовете в ямата и тримата момци – пламъка в пещта. Защото и варварската свирепост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже!

Когато видя отдалеко, че той иде с присъщата си благочинност и замисленост, без да поглежда нито едно от зрелищата пред себе си, които привличаха върху си слуха и погледа на глупавите, и със сериозност на лицето да минава край тях като край стенни картини, царят не доседя, а веднага стана прав, отдаде му почит и го удостои с най-близкия стол. И той изслуша молещия се за народа, макар че не изпълни всичките му молби. И както някой доблестен воевода, който напълно не дава гръб, макар да е победен от вразите, а след като събере сили, побеждава, така и той постъпи.

Понеже беше изгонен из църквата, той отиде в другата, що беше посветена на върховните апостоли Петър и Павел. След като ги взе за застъпници, той се отдаде на много повече подвизи, отколкото по-рано: грижеше се да запази народа от варварското изтребление; поучаваше, утешаваше, повдигаше падащите; простираше ръка на препъващите се; изправяше лежащите; поддържаше слабите; похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се. Някои пък отстраняваше като гнила част, за да не прогние цялото тяло, а прокаженото изгонваше от овцете, за да не се разнесе болестта по цялото стадо. И така вторите подвизи и победи на този мъж. над лукавия бяха много по-големи, отколкото първите, когато в мир прекарваше живота. Божественият промисъл често пъти оставя дявола да повдигне буря срещу праведниците, та едни, като страдаха, да го победят и да се увенчаят, а други, като се борят и мъчат, да бъдат победени от тях – и стават те достойни за присмех. Така се случи с Йов: когато поради различните му и многобройни нещастия, що умът дори не може да побере, дяволът считаше страдалеца вече за победен и умрял, тогава окаяният се видя под нозете му стъпкан и немощен дори да диша. Така се случи и с апостолите: когато дяволът мислеше, че вече е прекратил евангелската проповед, че е повдигнал гонение, че е наострил мъчителя и подтикнал царя да избие християните, тогава той видя, че не една или друга страна, а цялата вселена, подобно на друго небе, е възприела евангелието.

Когато лукавият дявол се видя тъй свързан от пленниците си и наранен от стрелите си, без да му е възможно мълчаливо да понесе поражението на войските си и пълното си обезоръжение, произведе много по-голяма и по-люта буря, отколкото беше първата. Когато се разказва, езикът на човека се вдървява, а косите се разтреперват.

Воеводата – турчин, когото султан Баязид постави да управлява града – повика при себе си божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни въпроси. И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупавите овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвоядният звяр ги изкла всред църквата, или по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка за ножа. Одушевените жертви, словесните всецяло изгоряеми жертви, повторно се кръстиха в своята кръв. Към Захариевата кръв те проляха всред църквата своята кръв, та заедно с Авел да се провикнат от земята към господа всички, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от приближените на бога, които с кръвта си са удавили всички важни сили, както военачалниците на гордия Фараон. О свето войнство! Не едни по-рано, а други по-после, но всички, като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха с мъченически венец! Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се разкъса мрежата на вярата.

Такива бяха чедата на блажения Евтимий! Така запазиха те учението му, така отдадоха почести на многото му трудове, що положи той заради тях. Те бяха готови не само да се лишат от имоти, домове, деца и сродници, но и кръвта си да пожертват за благочестието – бащин жребий, що получиха от него!

Честната и прославена от ангелите смърт на тези е достатъчна, за да се тури край на похвалите за Евтимий, както и да не се изискват повече думи за историята на неговите подвизи.

А след това и той, възхитен от избитите воини, смело застана пред мъчителя, без да се изплаши духом, без да се промени от страх. Със спокойствието на лицето си издаваше благодатта на духа, който пребиваваше у него. А когато му съблякоха одеждите и го отведоха върху градската степа, за да бъде смъртта му позорна, и извършиха всичко необходимо за заколението му, падна ли той на лицето си, потрепера ли, прояви ли с нещо обич към живота? Никак! Защото беше ученик на Павла и като него бързаше да се освободи от тялото си, за да заживее с Христа. Това се вижда от думите, които каза на варварина: „О, несправедливецо, защо така безумно и унизително си изложил величието на моето достойнство? Прилично беше първом да се пожертвува йереят, та тогава да последват жертвите; трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата – пред децата. Те всички бяха поверени на мене, затова трябваше пръв аз да изпия чашата на заколението: работникът, който се труди, трябва пръв да вкуси от сладкия плод!”

Така каза великият мъдрец и призова палача. После си наведе главата, като с готовност си протегна шията. И той дойде и се приготви да му нанесе смъртния удар. Но който някога изведнъж вкаменил ръката на беззаконстващия цар, която се била простряла да улови пророка, тон по същия начин превърна убийствената десница в неподвижна и недеятелна. Сякаш тя заприлича на някоя ръка на мъртвец, която е прилепена на живо и движещо се тяло, и свидетелствуваше за това, за което Давид се молеше: „Отплати им според делата на ръцете им!” Това хвърли в ужас онзи горделивец и цялото измаилтянско сборище. При това те не само че не останаха, но избягаха от самото място. А на блажения повърнаха одеждите и му казаха свободно да ходи, където пожелае.

Видяхте ли – което и по-рано казах, – че лукавият бяс бива побеждаван и низвергнат с помощта на онези, чрез които мисли да победи великите мъже? Ето, нашият отец изново сломи въображаемата му сила и го посрами при смъртния си час. И понеже на човека е невъзможно много пъти да умира, затова той доброволно изпълни казаното: „И заклан беше, и мъченик се прослави, без да пролее кръв.” И виж победата колко бе голяма, че застави да познаят непобедимата Христова сила дори онези, които дяволът бе опълчил срещу блажения Евтимий.

Като видяха мъжеството на този велик човек, презрението му към смъртта, вярата му в бога, грижите му за пасомите, както и преславното чудо с ръката на палача, те се увериха, че християнството е истинска вяра. То личеше от това, дето избягаха от мястото. Мъчейки архиерея, някои помислиха, че ще изпитат голям божи гняв, затова, като го оставиха, предпочетоха да избягат.

Но след това какво стана? Подир това чудо варваринът намисли да пресели людете на Изток – защото така изискваха и царевите заповеди, – а божия човек да изпрати на заточение в Македония. И той излезе заедно с людете като втори Йеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града! Деца се разделяха от бащите си и братя от родни братя: защото не се отвеждаха всички заедно, та да се утешават поне като се виждат, а едни – които се отличаваха по род, по богатство или по красота на лицето си – се заточваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъката с родни, отколкото спомена за родината и за своите, който винаги пробожда сърцето като жило? Ето защо те се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се. С риданието си огласяваха местността. А всред тях пеша вървеше великият Евтимий, подпиращ се с жезъл, облян от сълзи, с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не и защото беше сломен от болест и от старост, а защото бе разкъсан от страданието на народа и от нежната възраст на децата.

А когато дойдоха до мястото, където пастирът щеше да се отдели от тях против волята си – ах, кой би си спомнил това без сълзи! – те паднаха пред краката му; обливаха ги с поройни сълзи, допираха устните и лицата си, целуваха му ръка, наричаха го пастир, учител и чедолюбив баща. Неговото отлъчване за тях бе раздяла с душата. Едни от жените слагаха децата си пред него; други пък, които бяха наблизо, се удостояваха да целунат ръката му, а трети – дрехата му, що напояваха с горещи сълзи, когато се допираха до нея като до някоя ръка на светец. Други поради вяра скубеха тревата, въз която стоеше той, а други – притискани от тълпата и безсилни да се доближат до него – с горчиви сълзи стенеха отдалеко за последно благословение и молеха за прошка, защото бяха уверени в душата си, че вече не ще го видят жив.

А той ги утешаваше и им държеше напътствено слово. Той ги съветваше да не се отклоняват от господните заповеди, да пазят непорочна вярата. Чрез нея не само ще се познае любовта им към бога, но ще придобият и слава дори на самото място на преселението онези, които са я опазили. Така се случи – казваше той – и с Авраамовите внуци: най-напред с Йосиф, който бе несправедливо продаден от братята си като роб, но отпосле бе прославен като цар; после – с великия боговидец Мойсей, родения в Египет, в дома на робството: той наказа мъчителите, като извърши чудото с морската вода и като изведе вкупом сънародниците си из Египет, из дома на робството. Същото стана и със Зоровавел Саладиилов: поради благочестието си той, когато бил в плен, сияел в слава всред царевия дом и много спомогнал да се освободи Израил и да се издигне храмът. А що се случи с Даниил, укротителя на лъвовете, и с трите момци, които угасиха огъня? Това и нещо повече не постигнаха ли те с вярата? Павел свидетелства, като казва: „Угасиха огнената сила, затвориха устата на лъвовете.” А що се случи с великодушната и велика по вяра Естир? Като се помоли на бога, с пост и молитви тя не успокои ли пламналия гняв на мидийския цар и не освободи ли сънародниците си израилтяни, които, вместо да измрат в един ден, достигнаха броя на морския пясък?

И съветваше ги той да благодарят за сполетелите ги беди. Увещаваше ги да се надяват поради тях на неизказани блага. Изобщо да се изразя: със сладките си словесни поучения той правеше да пренасят леко страданията. С вдъхновения си от бога език, като изрече тези неща и като коленичи, той се помоли с тях. А после, когато се изправи подир молитвата, благослови ги за сетен път. И когато някой от народа извика, обръщайки се към него с ридание: „Кому ни предаваш, добри пастирю?” – той отвърна: „На света троица ви предавам сега и вовеки!”

Що стана по-нататък? Когато стигна мястото, където го водеха, и пустинолюбивата му душа видя планината и забеляза, че мястото отговаря на желанието му, той се просълзи. И понеже сърцето му се сгорещи от прозрителната способност на духа, рече: „Ето покоището, където ще премина краткия си живот – що дължа на бога, който ме е ръководил, – докато не ме освободи той и от телесните окови.”

А с какво са занимаваше Евтимий, когато беше заточен? С ловитба, обичната на апостолите работа, ала не на: риба, а на човеци. При това всеки ден и всяка нощ, просто – всеки час. Защото при него се стичаха от цялата местност около планината, както някога юдейският Йерусалим – при Йоан Кръстител. И едни се освобождаваха от различни ереси като от язви, други отбягваха тъмата на сарацинското нечестие [мохамеданството]; трети напущаха безумния си живот като омърсена дреха. Насаждаха се началата на всяка добродетел. Хората се научаваха да познават господа; непросветените ставаха учители на другите. И не само че на онова място се стичаха тълпи, да видят този втори Илия, но и името на Евтимий подобно на някоя светиня се разнасяше по всички градове и села, по пътища и пазарища, по къщи и храмове. И уместно рече пророкът: „Учението му се разнесе из цялата земя, а словото му – до края на вселената.”

За това, че тъй много той просия в родината си, в своя град, без малко мълвата за любомъдрата му душа щеше да се разнесе по цялата вселена. На някои се струва, че това не е вярно за него. Но бог благоволи и на чужда страна да се прояви така, та по този начин похвалата за него да стане още по-истинска, а пък и самите местни жители да станат проповедници и хвалители на този заточен, чуждестранен и измъчен затворник.

Често, след като занасяха при него на ръце децата си, болни от разни болести, родителите се завръщаха, гледайки как децата ходят със своите крака, променени от тежките окови на болестта. И всички оздравели трябваше като с тръба всячески да възвестяват лекарските му благодеяния.

При това и множество видни жени на управниците на онази област отиваха при него, а той ги напътваше към благочестие. Те пък, като намираха мъжете си чрез молитвите му, завеждаха ги при него, а той – при Христа. Освен това те му поднасяха и много злато и го молеха да го приеме, понеже е необходимо за спокоен живот. А той и от тези случаи им устройваше стълба за небето, понеже ги съветваше да го раздават с ръцете си на бедните. Един от тях го запита: „Владико, нима има някой, който да е по-беден и който повече да се нуждае от милостиня, отколкото ти, който си сломен от толкова страдания, от такава болест и от мъчения от неверниците?” А той, кротко като го погледна – защото волната душа никога не знае гневно да поглежда, – тихо отвърна с усмивка на лицето, сочейки евангелието: „Чедо, моето богатство е скрито тука! То ще бъде открито, когато онзи, който ни го е предал, седне да разследва що сме припечелили с него. При това то не е само мое, а на всички, които обичат господа.”

Какъв блажен апостолски глас! Какъв отговор на благородна душа! И на чужбина такава беше мъдростта на нашия отец! И когато беше гонен и заточен, неговата грижа беше людското спасение.

 


напред горе назад Обратно към: [Григорий Цамблак][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух