Обратно към: [Димитър Милов][СЛОВОТО]

Малки жълти слънца се взривяват в Ракитово,

светлина от липите проливно вали.

Греят юлски легенди и раждат се митове –

от това ли, че някога тук сме били?

Бяхме с Динков тогава, с Воймир и със Есенски,

ала Динков ни гледа от рая сега.

Вейна вятърът, който пак тука донесе ни,

но защо ли навява такава тъга?

И защо ли се чувстваме толкоз ограбени,

и е празно в душите ни – без аромат.

И се питам: били ли сме храбри и саблени,

както някога нашият вечен събрат?

Но поетът е жив повелител на словото,

че от него той своята обич е пил.

Всичко друго е, зная, измислени доводи,

всичко друго е троскот, трева и бодил.

За онези – най-волните – раждат се митове,

че дарени с целувка от Бог са били...

Малки жълти слънца се взривяват в Ракитово,

светлина от липите проливно вали.

Обратно към: [Димитър Милов][СЛОВОТО]