Обратно към: [Димитър Милов][СЛОВОТО]

           На Воймир Асенов

Петрич отново в теб се завръща –

образът майчин мярка се в мрака.

Виждаш за кратко родната къща.

Бърза животът, бърза, не чака.

Конче, което още препуска

с твоето детство, цвили-изцвили,

мине край праскова с розова блузка...

Песен подхващаш – имаш ли сили?

Там е талантът – дарбата ярка,

дето те буди винаги в мрака,

ти да превърнеш в чувство за мярка...

Бърза животът. Мъката чака.

Вечният кестен свещите пали

горе в олтара на планината.

Мъртвите братя той ще ожали,

ние да жалим живите братя.

Мъката чака, бърза животът...

Сили напряга – негова същност.

Как ще избяга, питам, защото

в твоята песен пак се завръща.

Обратно към: [Димитър Милов][СЛОВОТО]