напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Червените картини на баща ми


В сенките на пладне стоят магарета, настъпили сенките си и гонят с опашки ниско летящите майски бръмбари. Бръмбарите тежат от сокове, летят ниско, удрят се в сивите стени на магаретата и падат. Лежат по гръб и мърдат крака към слънцето. Слънцето се върти над бледите сипеи, сипеите се ронят с шумолене, сякаш змей пълзи в шубрака, а в сенките на пладне стърчат магаретата и пристъпват от крак на крак върху сенките си.

Всичко се върти - започва от сенките, изкачва се по пясъчните сипеи, слива се с летенето на бръмбарите, изкачва се нагоре към облаците. Там бръмчи самолет, баща ми казва, че е пощенският и сяда на скелето. Стои там и си клати краката, а аз питам какво е пощенският и той допълва, че това е пощенският, дето носи пощата по обед.

- Пилотът гледа към нас - казва баща ми, - и яде круша.

- Защо круша? - питам и извивам глава нагоре, където са пилотът и баща ми, заклатил крака на скелето.

- Всички пилоти ядат круши - повтаря баща ми сериозно и пуска отгоре пакета със сандвичи.

Сядам под скелето и отхапвам филията с масло. Баща ми казва да се преместя на слънце, аз ставам неохотно и, клатейки глава като магарето, черното магаре, което живее под нас, се премествам на слънце.

А до зида, на сянка, е сто пъти по-хубаво. Баща ми работи с четката над главата ми, а аз спокойно мога да чопля от стената сини и червени парченца мазилка и да ги подреждам върху плочите. Много хубаво е, аз стоя над тях и се радвам и не усещам кога баща ми приближава.

После май че плаках. То не беше толкова от болката, а защото си бях направил много красива картинка.

- Тези престъпни ръчички! - викна баща ми и замахна пак, а аз се скрих в копривата и оттам му се изплезих веднъж, и пак веднъж, и пак веднъж.

След това дойде русата. Двамата с баща ми се спряха пред стената, говориха нещо, после баща ми я хвана под ръка и отидоха към селото.

Баща ми също е рус. Той има брада и е пушач. Баща ми е висок и по ръцете си има червени косъмчета. А ръцете му са големи. Баща ми е художник. Той е пушач и една руса жена идва при него всеки ден, двамата пушат, застанали пред църквата, после баща ми я хваща под ръка и отиват към селото.

Аз не съм рус. Баща ми казва, че приличам на циганче, че съм дявол и черен като магаре и дърпа косата ми. Много боли, когато косата ти е къдрава и някой ти я дърпа. Мисля, че косата не е за дърпане, но баща ми пет пари не дава, навива косата ми на пръст и се смее. После отива да рисува. Качва се на скелето и рисува попове с бради и колела около главата. Колелата са златни, брадите им са руси. И имат крила.

- Защо не рисуваш пощенския? - попитах веднъж, а баща ми промърмори нещо и отиде при русата.

Тя идваше винаги по обед. Показваше се на пътеката, високо горе над църквата, баща ми знаеше това, той се изправяше на скелето и двамата с него виждахме как русата стои високо над нас, над целия свят стои, а отгоре й - слънцето. Сянката на русата се спуска по пътеката, тя върви след нея, върви бързо, ситни и се приближава към баща ми. Сянката й пада върху ми, аз навеждам глава. Тя взима баща ми и двамата отиват към селото.

- Какво ще правиш? - попитах го веднъж, а той се извърна и каза нещо много страшно в брадата си. Тогава аз отидох в сянката на църквата и изчоплих всичкото червено, което беше на стената. Вечерта спах при черното Яне. То беше черен дух. Живееше в къщата на Византий-ката, най-долу, в една дупка. През деня стоеше в сенките, настъпило сянката си, и мърдаше уши, а вечер се прибираше в дупката и важно се взираше в стената пред себе си.

Яне ревеше точно през час, стрясках се и подскачах, после заспивах отново.

И както спях, дойде птеродактилът.

Беше много слънчево, аз лежах по гръб на поляната и си играех с Голямата костенурка. Бях я намерил в подземието при Яне и сега я държах на слънце, за да добие тен. Баща ми казваше, че който стои десет дена на слънце през лятото, зиме не го хваща болест.

Играех си с костенурката и двамата заедно се лечахме на слънце. Изведнъж сянка мина по тревата. Голямата костенурка скри главата си, после я показа и пое към шубраците, а аз се огледах и видях птеродактила.

Той стоеше далеч от полянката между отсрещните бледи хълмове и си въртеше главата като побъркан.

- Какво искаш? - извиках му аз и птеродактилът престана да върти глава. Погледна към мен и бързо се спусна по склона. Беше дълъг колкото шест-седем локомотива и един валяк, целият беше от ламарина и ламарината блестеше на слънцето като огледало. Дойде на поляната и седна.

- Моля те, внимавай! - рекох му. - Ще смачкаш Голямата костенурка.

- Извинявай! - каза птеродактилът. - Не я забелязах.

- Друг път забелязвай! - натъртих аз. - Ти разхождаш ли се?

- Не - отвърна той, - занимавам се.

- И аз се занимавам - казах. - Тази костенурка е от най-непослушните...

- Ами! - рече чудовището. - Ти стой на слънце, не закачай костенурката.

- Много знаеш - нацупих се, - пък и правиш сянка.

- Аз съм учено чудовище - озъби се птеродактилът и се дръпна встрани. И като се дръпна, изохка и от очите му потекоха огромни чисти сълзи.

- Убоде ли се? - запитах го и се приближих до него. Чудовището продължаваше да хлипа, аз повдигнах опашката му и измъкнах от нея един трън.

- Много съм ти признателен! - въздъхна птеродактилът. - Какво искаш да направя за тебе?

Замислих се. Беше много хубаво, дето ми е благодарен. Можех да го помоля да събори цялата църква и да си идем с баща ми от това село. Русата щеше да остане на площада и да маха с ръка, ние щяхме да потеглим с автобуса, после да се качим на пощенския, не - на другия, и да се върнем вкъщи. Вкъщи е тихо, баща ми го няма по цял ден, само вечер се връща, двамата стоим на масата и се гледаме, после баща ми пуска грамофона и казва, че това е Бах. Лично аз предпочитам войнишка музика, но баща ми казва, че това са детинщини, аз кимам с глава и двамата седим и слушаме Бах цялата вечер. Бах сигурно е рус, мисля си докато се унасям, рус и бял, само че по-стар. Той пуши пури, пурите миришат лошо и от тях боли глава. Лично аз предпочитам оранжадата и войнишката музика.

- Искам... - казах аз и се наведох към птеродактила. И му шепнах дълго, шепнах му дълго и усещах киселата пот на птеродактил в ноздрите си.

- Ти ходиш ли на баня? - попитах го накрая.

- Не ме пускат! - въздъхна чудовището и погледна жално.

- Ще те пуснат - уверено казах аз, - имам познат.

И пак му шепнах дълго, шепнах му дълго и стана тъмно. Тогава скочих на гърба му, вкопчих се в ламарината и чудовището препусна.

Преди да влезем в селото, то бръкна в джоба си и извади синьо шишенце. Помирисахме двамата и станахме невидими. После влязохме в кръчмата.

Баща ми и русата пиеха вино.

Стояхме там, докато двамата платиха и станаха, после тръгнахме след тях. Баща ми май усети миризмата на птеродактил, спря се веднъж, едва не настъпи моето чудовище, но после забърза, настигна русата и двамата хлътнаха в къщата на Византийката.

Ние застанахме в дъното на двора, почти пред вратата на Яне. Яне надникна, подуши въздуха, после кимна с глава и отново се върна към стената си. Яне много обичаше да стои пред стената си, стоеше пред нея и я наблюдаваше цяла нощ.

- Това е възвишена работа - каза ми веднъж Яне. -Стоиш и съзерцаваш. А духът ти се възвисява и ставаш мъдър, та мъдър. Останалото е от лукаваго.

Баща ми беше рус и с брада. Той беше пушач и слушаше Бах вкъщи. Слушаше Бах и рисуваше червени картини. Много червени, простo те заболява главата. Най- червените картини бяха неговите. Веднъж попитах защо не направи една котка, а баща ми погледна страшно и каза, че всички котки ще избие от главата ми. Тогава се разплаках и така разплакан отидох в стаята, седнах пред пианото и засвирих войнишка музика.

Свирих цяла нощ, а през деня баща ми излезе и ме заключи. Тогава отидох пред грамофона, извадих плочите, натрупах ги на масата, качих се при тях и една по една почнах да ги пускам от високото. Накрая скочих върху тях. Плочите се счупиха, парчетата бяха различни... Избрах най-лъскавото и се спуснах през прозореца. Децата играеха долу на дама, дадох им моето парче и те ме взеха при тях. Вечерта баща ми ме повика, поговорихме си, после ме облече и ме изпрати при баба. А той остана да рисува червените, много червени картини. Остана си рус и с брада вкъщи. Стоеше прав пред статива, точно така, както стои сега пред русата.

- Те се целуват, нали? - прошепнах аз, а птеродакти-лът изшътка да мълча.

Промъкнах се невидим до краката им и застанах там. Усетих горещия дъх на русата, устните й бяха червени, тя обви баща ми и го замоли да я вземе оттук.

Усетих и дъха на баща ми. Той беше тютюн. Той беше онзи поглед. Онзи поглед, когато рисува червените си картини. Баща ми я прегърна и й обеща да я вземе оттук.

Не знам откъде дойдоха думи. Чувствах как се измъкват отдълбоко някъде, излизат нагоре и идват на устните ми. И докато двамата се целуваха, започнах да шепна в здрача:

Помилуй ме, Боже,

защото човек иска да ме погълне,

нападайки всеки ден.

Притеснява ме,

моите приятели всеки ден искат да ме погълнат,

защото мнозина са,

които въстават против мен.

Повторих странните думи и продължих да ги повтарям, а двамата се целуваха, шепнеха, прегръщаха се. После легнаха в сенките на зида, а лапата на чудовището ме дръпна. Наведе се над мене и каза да ида при Яне. И аз тръгнах натам, все още шепнейки думите, седнах в краката на Яне и продължих така да си шепна, продължих да си шепна така...

Птеродактилът трябваше да премахне русата. Той можеше да я отнесе оттук завинаги, можеше да я подари на някой змей или да я продаде в харема на султана на Африка. Всичко можеше да направи птеродактилът, стига да искаше. Тогава на земята щеше да настъпи ред и спокойствие. Аз щях да седя пак пред стенатана църквата и да редя картинки от червени и сини и жълти парченца мазилка, а после щяхме да стегнем куфарите и да пътуваме с автобус и самолет към дома. Там щях да мога по цял ден да си свиря войнишка музика, птеродактилът да ми идва на гости.

- Заповядай, моля! - ще кажа аз, когато го посрещна на вратата.

После ще седим в креслата и ще пием оранжада, а аз ще си тананикам моята музика.

- Много се бави - помислих си и се надигнах в тъмното. Надигнах се точно навреме. Птеродактилът се измъкваше от къщата на Византийката, преметнал през рамо русата. Той ме забеляза и ми махна. И вече отвън извика, че ще се върне. След малко щял да се върне.

В къщата беше тихо.

По-късно чудовището, вече у дома, пред чаша оранжада ми обясни всичко.

- Какво стана с русата? - попитах аз.

- Замина! - каза кратко чудовището и отпи от чашата. - Още преди да...

Още преди да мигна, русата заминала за Африка. Била вече в харема на африканския султан. Султанът бил много доволен от нея, награждавал я през ден и тя стояла в хладната султанска градина и пиела шербет и салеп.

А аз обръснах баща си. Докато спеше, упоен от чудовището, в къщата на Византийката. Доближих се на пръсти до него, насапунисах го и бързо му смъкнах брадата. Баща ми беше много красив без брада. Точно тогава изгря луната, баща ми се размърда неспокойно, изохка насън и замря. Аз го избръснах добре, оттеглих се при Яне и там съм заспал.

Събуди ме баща ми.

Той стоеше пред мен - рус и с брада, а в ъгъла на устните му димеше цигара.

- Дявол неден - каза баща ми и ме вдигна с една ръка. - Значи...

После стоях пред църквата, от дъното на двора се появи Яне, застана на сянка, стъпи върху сянката си и замърда уши.

Пощенският мина на обед, летецът стоеше горе и гледаше към нас. И докато гледаше, ядеше круша. Крушата беше от най-сладките, една муха кацна върху изцапаната му със сок ръка и той замахна, но мухата отлетя.

- Ей! - извика някой над мен.

Беше русата. Руса, много руса, тя стоеше високо, почти в облаците и махаше към нас.

- Идвам! - извика баща ми от скелето.

И докато тичаше към нея, хвърли четките. Викна да ги прибера в църквата, да заключа и да отивам вкъщи.

И продължи да тича, русата също тичаше към него, защото знаеше вече, че той ще я вземе оттук.

- Това е възвишена работа! - каза Яне до мене и мръдна уши.

- Пфу! - озъбих му се. - Магаре си и магаре ще си останеш.

И се запътих към къщи, докато баща ми и русата се целуваха в небето.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух