напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Отрязъл съм му главата


Татуля е голям. Ехей, колко е висок - кула! Той е художник. Татуля казва, че е страшна работа да си художник. Никой не те разбира и какво ли не говорят за тебе. Татуля е хубав. Той върви с едри крачки напред и бута мотора. Същински валяк - пуфти и си мърмори нещо в брадата.

И аз си мърморя. Подскачам на един крак и: "гостилница-мастилница, гостилница-мастилница... Една мастилница в гостилница, една гостилница в мастилница..."

- Ти какво там ? - казва баща ми, като спира за минутка и се обръща.

- Подскачам си! - викам, докато се придвижвам на един крак.

Татуля продължава да бута мотора и вече изкачва височината. Татуля има широк гръб и косата му е къдрава. Всички казват, че съм му отрязал главата.

- Татуля... - започвам аз и се настанявам зад гърба му. Моторът киха и кашля под нас, после почва да пука и с пращене тръгва.

- Браво! - въздъхва баща ми и дава газ.

- Татуля - настоявам аз, - защо съм ти отрязал главата?

- Трай! - казва той през рамо и замълчава. Знам, че сега лицето му е намръщено. Косата е закрила челото и Татуля прилича на пират. Много е хубаво да бъдеш пират, но не е честно да е без глава. Просто неговата не е за рязане.

- Нали не съм ти рязал главата? - питам и виновно го гледам.

- Какво? - пита той. Очите му са намръщени.

- Засмей се, тате! - казвам и го дърпам за ръкава. - Хайде, засмей се!

- Разбира се, че си я отрязал - засмива се той, - и това май е на хубаво.

Вървим с него двамата по улицата, бутаме мотора, от дворовете лаят кучета, няколко деца са залепнали по оградите и зяпат по нас. А ние си ходим спокойно по средата, походката ми е важна - нека си гледат - аз вървя с него и съм му отрязал главата, ама е за хубаво.

Баща ми спира един човек, пита къде е църквата, после продължаваме и намираме църквата. На кубето стърчат щъркели и тракат клюнове.

- Татуля - казвам аз, - а как бебетата не падат от кубето?

- Какво? - пита баща ми и се мъчи да отключи църквата.

- Бебетата, бе, дето ги носят щъркелите.

- Те са намазани специално - обяснява баща ми, - и стоят залепнали, докато узреят.

Много е хубаво, че бебетата не падат. Татуля казва, че зреят в слънчевата тишина и това е така весело, че аз започвам да си подскачам на един крак - гостолница-мастилница, не падат, щото са залепнали, не падат в слънчевата тишина. Така подскачайки, се вмъквам след баща ми, той казва да изляза навън, вътре било студено и аз излизам и сядам под ореха.

- Кой си ти - вика някой зад оградата.

- Познай! - отвръщам му и се правя, че не ме интересува нищо на този свят, освен нокти. Ноктите ми действително са интересни. Те са извити като коремчета, подути са, а Татуля разправя, че ще ме води на лекар, защото било опасно.

- Я какво си имаме! - чувам пак.

Зад оградата нещо щрака и пука, после се показва една котешка опашка - истинска котешка - и черна котка скача след нея. Отзад трещи консервена кутия, котката минава край мене - сякаш "черната стрела" - и изчезва в големия бурен зад църквата.

- Видя ли! - казват зад оградата и тихо се кискат.

- Аз пък си имам баща без глава - изтърсвам наведнъж и сядам.

Става тихо. Много тихо е, слънцето припича, а аз си мисля, че това е слънчевата тишина. Сега бебетата на кубето зреят залепнали, а щъркелите внимават да не презреят.

- А къде му е главата ? - чува се глас и зад оградата се появяват двама турци.

- Не говоря с турци-казвам нафукано и обръщам гръб.

- Дев1 - вика баща ми от църквата, - донеси багажа!

- Видяхте ли, - казвам им аз и се залавям за работа. Занасям най-напред жълтия куфар, после сака и фотоапаратите, а накрая се връщам за статива. Стативът е тежък и краят му се влачи по двора.

Татуля стои до стената и я опипва внимателно.

- Подкожушена ли е? - питам с участие, а Татуля казва да изчезвам веднага, защото никак не ме интересувало. Никак не ме интересувало, дали стената била подкожушена.

Веднъж, когато Татуля беше някъде, отидох да видя къде й е кожухът. Това беше на другата стена, но не намерих никакъв кожух. Татуля все си прави шеги с мене, помислих си, и два часа не му продумах. После ловихме раци, един се хвана за брадата му и толкова смешно беше, че просто си легнах от смях,

Излязох на слънчевата тишина, а насреща - турците. Набити в стената и нито звук.

- Ще ви паднат пешкирите - рекох и се засмях. Десният турчин оправи чалмата си и промърмори нещо през зъби.

- Ти си пешкир! - каза левият и пристъпи напред. - Хайде, покажи ни баща си!

- Той си има работа - рекох.

- А как работи без глава? - заинтересуваха се турците и седнаха по турски в сянката на ореха. И аз седнах по турски и им обясних.

- Той е Татуля! Това е като татко, ама още повече. Ние с Татуля си живеем много добре. Той ми се сърди и аз му се сърдя. Татуля рисува и лови раци с брадата си.

- Уж няма глава, а пък с брадата си! - рекоха едновременно турците.

- Има само брада - отвърнах им. - Той е особен!

- Все пак трябва да го видим! - настояха двамата.

- В никакъв случай! - извиках аз. Точно тогава щъркелите затракаха на кубето. Затракаха страшно, листата на ореха зашумоляха страшно, а аз казах с най-дебелия си глас, че Татуля е много сърдит и затова е изпратил щъркелите и вятъра, за да накаже всички любопитници.

- Той да не е магьосник? - рекоха.

- Баща ми е хади - отвърнах и на двора отново настъпи тишина.

- А аз съм Ради - каза десният турчин и се ухили. Ухили се несмело, но аз запазих мълчание и турците увесиха носове. И така стояха в слънчевата тишина, клекнали край оградата, а аз си мислех, че са много фалшиви турци. Първо, защото не приличат на турци, а второ...

- Турците не ходят с кецове! - изсмях се аз и отидох в средата на двора. Вдигнах глава и се зазяпах в щъркелите. Усетих как турците се размърдаха и дойдоха до мене.

- Веднага назад! - викнах аз и те се върнаха.

- Щъркелите растат - рече важно десният турчин.

- Не ме интересуват вашите щъркели - казах аз. - Там зреят бебета и това е по-важно.

И докато обяснявах какво става на кубето в слънчевата тишина, извадих от джоба си един зъб на глиган и започнах да чертая с него по земята.

- Това е зъб - обясних на турците, когато клекнаха до мене. - Хади го донесе от Индия. Татуля беше много дълго в Индия, едва го намерил. Подарил му го най-големият слон. Слонът бил на един факир, факирът живеел в хралупа и отвреме-навреме глътвал слона до половината. Така му било заповядано. Баща ми се запознал с него в страшно проливен дъжд. Заедно спали два дена в хралупата, Хади се сприятелил със слона и даже измолил от него един зъб. Трудно се разделил слонът със зъба си, защото бил истински. Чиста слонова кост.

Турците цъкнаха с език и рекоха, че това е чиста лъжа.

- Да, ама баща ми е без глава - отвърнах им и тропнах с крак.

- Ти само измисляш! - каза единият. - Ама сега ще видиш!

Изтичах към вратата на църквата и оттам извиках:

- Аз му я отрязах!

И те се стъписаха, а по-ниският се прекръсти. Значи не е турчин, щом се кръсти, реших веднага и излязох смело напред.

- Това стана така... - викнах.

Вървяхме с Татуля и чух съвсем ясно как някой до мене рече, че съм му отрязал главата. Погледнах наляво: там -Татуля. Нищо. Крачи си спокойно и пуфка. Той все пуфка, като крачи. Просто си пъшка, а лицето му е красиво. "Чу ли? - казах аз. - Бил съм ти отрязал главата!" "Дано е на хубаво!" - рече той и така се засмя, че ми стана радостно.

- Вече много лъжеш - викнаха турците. - Ще те бием!

- Тогава ще ви заколя! - наежих се аз.

- А ние ще те бием и туйто! - проръмжаха те. - Лъжец!

- Чакайте! - спрях ги и извиках: - Хади, Хади!

- Е-е-е-е - долетя от вътрешността на църквата.

- Вярно ли е, че съм ти отрязал главата?

- Разбира се! - чу се оттам. - И таз хубава!

- На! - рекох, после отидох при тях и им блъснах по един юмрук.

- Но това е Хади - рекоха те смутени. - Къде е баща ти?

- На индийски хади значи родител. В Индия расте, ако искате да знаете, и кокосов орех. Правят го от живи косове и кости. И слонове има там. Веднъж баща ми се запознал с един слон. Той живеел у един факир, а на факира му било заповядано да го държи в себе си.

- Хм - рекоха те, единият отиде до оградата и ми подаде една торба.

В нея хъскаше синеока котка.

 

 


1 Дев - зъл дух от индийската митология.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух