напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Любовен период


Вечерта, преди да си легна, изиграх до огъня един апашки танц и един дивашки танц. Баща ми се беше излегнал в сянката и пиеше скоросмъртница.

- Тате бе - запитах, като се наведох в тревата и се приготвих за лъвски скок, - ти безсмъртен ли си бе, тате?

- Защо?

- Ами нали ракията е скоросмъртница!

- Не знам - засмя се баща ми.

Аз скочих и в ръцете ми - антилопа-гну! Гнуто се мята в прегръдките ми, но аз му прехапвам гърлото и то замира. Сега вече мога да изиграя още един победен танц.

- Как се играят победни танци, а? - попитах аз и приближих огъня.

- Най-напред се измиват краката - отвърна баща ми, - а после ръцете и лицето. След това се завиваш до шия с чаршафа и не мърдаш, докато заспиш.

- Това не е танц! - нацупих се аз и се приготвих да скоча върху минаващия наблизо бивол. С биволите, бяха ми казали, трябва да се внимава, особено когато са в любовен период.

Веднъж, когато баща ми работеше една икона, връхлетях върху него, яхнал предания си кон и попитах каква е разликата между любовен период и вперьод друзя. Баща ми се извърна и се расмя. Смя се, колкото си иска, после каза, че всичко идва от самосебе си, и продължи да човърка иконата. Не разбирах какво толкова интересно може да има в едно изгнило дърво и сърдит се скрих в ъгъла. Там живееше червената кобра. Нейната история. беше много дълга. И хубава, но никой досега не беше поискал да я чуе докрай. Тя беше по-интересна от историята на Луан, вълшебната червена птица от Китай. Вълшебната птица живеела нито на дърво, нито на земята. Нито на вода. Казваше се в една много дебела книга, че била невидима и че била спътник на човека. Вървяла заедно с него и кацала на рамото му, когато правел добри дела.

Ей такава беше и историята на червената кобра. Но кобрата беше от Индия. Веднъж, когато баща ми се връщаше от едно пътуване, забелязах кобрата в багажа му. Тя беше ситно червейче и ми се помоли да я скрия някъде.

- Много опасно е, ако ме забележат - рече червената кобра. - Веднага ще ме върнат вкъщи.

Още тогава я скрих в ъгъла. Там подът имаше дупчица, кобрата влезе вътре, после показа главата си и ме помоли да й изсвиря нещо.

- На уста ли? - попитах и надух устни.

- Може и на уста! - притвори блажено очи тя. После се показа наполовина от дупката и се заклати в такт, все така премрежила очи.

- Татко - рекох аз вечерта, - кобрите какви са?

- Коварство дреме в тях - отвърна той и се вдълбочи във вечерния вестник.

- А безсмъртни ли са?

- Нищо не знам - каза баща ми. - Откъде ти хрумна сега?

- Ей тъй - рекох и отидох в ъгъла.

- Защо си коварна? - прошепнах тихичко. Никой не се обади.

- Хей! - настоях аз. - Защо си коварна?

И почуках тихичко по пода. Никой не се обади и аз заплаках. Стоях така на пода и ронех сълзи.

- Защо плаче Дев? - попита баща ми и стана от стола.

- Няма си ми я кобрата - продължих да роня сълзи аз, а баща ми дойде при мен и рече, че никаква кобра не е съществувала.

- Ти ще кажеш, че и вълшебна птица не е имало, така ли?

Баща ми се разсмя високо и отвърна, че е ужасно да се гледа такава изцапана физиономия.

- Да изиграем един дивашки танц - предложи той и размести столовете.

- Не искам! - поклатих глава и продължих да тъгувам за кобрата.

След четири дена заминахме. Баща ми пътуваше постоянно, този път взе и мене, но още в началото каза, че трябва да се държа достойно през цялото пътуване, като мъж. И ми даде един вестник. Стояхме така в купето на влака - аз зад моя вестник, баща ми - зад неговия. Вестникът нямаше снимки, само редове, и аз крадешкиом поглеждах зад него.

- Тате, - избоботих дебело. Точно тъй казах, както говорят мъжете. - А моят любовен период сега ли ще дойде?

- Как сега? - попита баща ми, без да маха очи от вестника.

- Нали съм мъж!

- Още е рано - рече той. - Трябва да ти порасне брадата.

- Аха! - казах и забих глава във вестника. Той миришеше особено и ми се доспа.

И както тракаше влакът и пуфтеше по нагорнищата, и както се люшкаше, усетих, че ме сърби лицето. Почесах се. Я! По бузите ми брада! Гледам се в стъклото. Чудесна брадата физиономия.

- Моят любовен период дойде! - зарадвах се аз и погледнах крадешком баща си. Той спеше, вестникът се беше свлякъл на коленете му, а една муха чистеше крилете си на върха на носа му.

Измъкнах се тихичко в коридора и, усещайки любовния период в себе си, скочих от влака. Претърколих се по насипа, тупнах във високата трева и запълзях на четири крака. Някога, когато говорехме с червената кобра, тя каза, че промените в тялото настъпват внезапно. Много мъдра беше червената кобра. Аз я питах за любовния период и тя, като се мъчеше да си спомни нещо свое, каза, че той е и много проста работа, и много сложна.

- Как така, едновременно? - попитах и се наведох ниско над нея.

- Всичко е едновременно под слънцето - промълви тогава тя и ме помоли да й изсвиря нещо.

И аз й свирих, а тя се поклащаше на върха на опашката си, притворила очи.

- Искам любовен период! - казах, като престанах да свиря, и тропнах с крак. - Моля те, кобро моя!

Кобрата само се сви на кълбо, после се скри в дупката си и замлъкна.

А сега, докато пълзях в тревата и усещах мекото й гьделичкане, чувствах любовния период в себе си.

Любовният период на дивите биволи е много страшен. Ловците пишат в книгите си, че очите на биволите се наливат с кръв и биволите реват особено през лунните нощи. Краката им са пъргави, а телата - пълни със сокове. Скачат в тревата, пръхтят от свежест и сила и, усетили любовния период в себе си, се гмурват в дълбоките води на бързата река. Там стоят те, водата се люлее край тях и дивите биволи изпитват страшно блаженство.

И както се движех в гъстата трева, видях река пред себе си. Изправих се на крака, чудните сокове, наляли тялото ми, ме изхвърлиха напред и аз се намерих във водата - равна, слънчева и дълга.

- Любовният период е в разгара си - извиках аз, като цапах с ръце и се мъчех да се измъкна на брега. - Ех, как го усещам в себе си. Ех, как го усещам в себе си!

Легнах на брега и се загледах в небето. Беше съвсем тихо. После се свечери и, сложил ръце под главата си, се впуснах между звездите.

- Аз съм в любовен период - казах на най-едрата звезда и спрях при нея. - А ти си красива, красива... Посвети ми, моля,напред!

Звездата заблестя и дълго ми свети, докато минавах край другите звезди. И когато се изморих и се върнах обратно, излегнах се отново и усетих изморените си сили, които тихичко си шепнеха, докато заспиваха.

После дойде червената вълшебна птица Луан. Тя беше летяла дълго - Китай се намираше зад много планини и морета, беше пътувала два дена и повече, и сега, уморена, кацна до мене и почна да оправя перата си.

- Ти дойде, Луан! - казах аз и погалих шията й.

- О! - отвърна птицата и скочи на рамото ми. И моите сили се събудиха и, докато още си шепнеха нещо, аз станах и продължих напред, а Луан трептеше на рамото ми и оправяше перата си.

- Аз съм в любовен период, Луан - рекох нежно и лекичко я погалих.

- Знам! - каза тя. - Дойдох да ти покажа пътя.

Любовният период започва винаги внезапно. Той се появява от празното около нас, кръжи като птиче, несмело пърха и внезапно усещаш в тялото си сокове. И тогава се изтъркулваш по насипа, а влакът продължава... В купето стои баща ми, вестникът е паднал на коленете му, а мухата чисти крилцата си на върха на носа му. Баща ми спи и не подозира, че любовният ми период е настъпил.

- Трябва ли да рева като дивите биволи? - запитах птицата, а тя кимна с глава - не!

- А да изиграя ли един дивашки танц?

- Любовният период е особено нещо - рече птицата и хвръкна.

Затичах след нея. Спомних си за червената кобра, тя беше мъдра индийска кобра, която се поклащаше на върха на опашката си и внимаваше да не я стъпчат черните слонове, когато слизат по пътеката на водопой. Спомних си още много неща, а птицата Луан летеше напред.

Птицата Луан е вълшебна. Тя не живее нито на дърво, нито на земя. Нито на вода живее. Когато извършиш добро, червените й пера докосват лицето ти, а тя стои на рамото и те гледа.

- Почакай! - извиках. - Много бързо летиш! И се спънах. Паднах в тъмното и се разплаках. Седях така, хванал лицето си с ръце и плачех.

- Хей! - каза някой.

Вдигнах глава. Баща ми седеше отсреща и питаше какво става с мене. Влакът се полюшваше - тъкътък-тъкътък, тъкътък-тъкътък, а дърветата зад прозореца бягаха назад, бягаха назад...

После слязохме. Аз пипнах скришом бузите си, но там беше гладко, гладко, гладко, чак камъче морско, излъска-но от вълните.

- Искам да ми порасне брада! - казах вечерта на баща си, докато той седеше в сянката на огъня и пиеше скорос-мъртницата си.

- Разбира се! - каза той. - Но трябва да бъдеш мирен. Аз изиграх един мирен дивашки танц и си измих краката. И ръцете си измих, и лицето. Завих се до шия в чаршафа и, както заспивах, усетих как нещо запърха до мен.

- Луан! - прошепнах. Меките й пера докоснаха лицето ми. - Аз съм мирен. Аз съм мирен.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух