напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Убийство на 8 686 термита


Изпод кревата изпълзя огромна змия и, извивайки се в краката ми, каза, че е най-блестящата змия, раждана под слънцето.

- Аз съм индийска змия! - рече тя и се изправи. - И съм вълшебна. Искаш ли да ти изпея една песен?

- Не разбирам думичка индийски - отвърнах и я погалих по косата. - И ако искаш да знаеш, змиите не пеят.

- Тогава ще съм радио - заяви змията и се покачи на масата. Скръсти крака под себе си и ми изпя една френска, една испанска, една гръцка и една детска песен. И ми изпя една собствена песен и каза с дебел глас, че войните по света продължавали, че един спътник бил изстрелян току-що отсреща и сега имало големи тържества. После ме осведоми за пребиваването на парагвайския министър в Зимбабве и се превърна отнова на змия, свлече се от масата и отиде да се бие с големия черен бивол в Унгария. Унгария се намираше под прозореца. Цялата държава беше постлана с лилаво халище и се чуваше как биволът похрупва отвреме-навреме от сочната лилава трева и надава ревове. Точно, когато змията се готвеше да скочи на врата му, отвореният прозорец издрънча, дочух плач и змията дотича при мене, държейки главата си с ръце.

- Тате, боли много - посочи тя подутината на темето си.

И продължи да плаче, държейки се за главата, докато аз й разправях, че плачът ще прогони бивола и тогава цялото приготовление отива по дявола. После й сложих компрес на мястото, където беше излязла подутината, и тя реши, че всичко може да започне отново. И застреля с картечен пистолет 8 392 непослушни термита, които отказваха да преминат реката, зад която стоеше врагът.

- А какъв е този враг? - попитах аз, докато събирах злополучния прозорец по халището.

- Всичко е враг! - каза войнственият малък човек и уби още 294 непослушни термита. - Те всичките са мародери и си го заслужават!

- Мародери ли? - запитах. - Не знам какво значи това.

- Ами... дерат - каза храбрият малък човек и разтърси косата си.

- Много ти разбира главата! - отвърнах. - Нямаш ли кукли, че се захващаш с момчешки игри?

- Те ми издраха куклите - рече опашатият убиец (имаше конска опашка), - и, ако искаш да знаеш, няма мъжки и женски работи. Ти защо переш, а?

- Много ми се пере, мислиш - рекох.

- Тогава пери си, а аз ще стрелям по мародерите. И пусна още един откос и изпадаха мигновено 16 700 престъпника и няколко книги от библиотеката.

- Не разваляй къщата! - помолих аз.

- Току-що съобщиха, - отговориха ми, - че престрелката в южната част продължава. Унищожени са 30 000 души неприятели и още толкова врагове. Времето е слънчево, духат слаби до умерени ветрове, а температурата е точно около нулата. Часът е единадесет и нещо...

- Изчезвай оттук! - викнах вън от себе си и гласът на говорителя изчезна в другата стая.

Там му беше хралупата. И креватчето. На това креват-че живееха една истинска индийска змия, едно радио, един унищожител на мародери, едно четиригодишно момиченце, пет кукли, една дървена къща, няколко книги с картинки и кой знае какво още. Около това креватче ставаха най-опустошителни истории, гасяха се пожари на дъното на океана, на два пъти изригва вулканът Етна и веднъж Попокатепетъл (пък той има едно такова дълго име). Оттам сега излезе самият Магьосник от Оз и ме омагьоса. Търкулна се в краката ми и рече, че насила хубост не става и че, когато стана по-добър, момиченцето от другата стая ще ми проговори.

Веднага станах по-добър, момиченцето ми проговори и всичко тръгна по реда си, както досега. Седнахме пред пианото и изсвирихме котешкия марш на четири ръце, а момиченцето удряше по дебелите клавиши и казваше, че това е най-старият котарак, той върви по покрива и тропа с крака и опашка, целият черен като унгарския бивол.

- Той вчера дойде на прозореца и ме погледна.

- Кой?

- Котаракът, дебелия. Искаше риба и аз му дадох. - Е, и?

- После дойде дъщеря му; И тя искаше риба, и аз й дадох риба...

- Чудесно! - казах аз. - А сега си лягай!

- Време ли е? - рече тъжно благодетелят на котараците и отиде в бърлогата си.

Малко след това загаси лампата и мърморенето му заглъхна. В бърлогата всичко утихна и стотиците същества, които живееха там, притихнаха с вдигнати нагоре ръце.

Пуснах грамофона, сложих го възможно най-тихо, добрият глас на някакъв блус-певец се измъкна от плочата и кафяво се докосна до мене, излегна се на халището под прозореца, заизкачва се по дима на цигарата и се залюля около абажура на лампиона. Проточи се, отиваше и се връщаше отново, люляците във вазата смесваха равната си миризма с неговата, халището се изтягаше под мене, топло и сухо, тъмно в тъмнината, и аз лежах и си мислех, че нещо лошо се случва с мене. През счупения прозорец идваше дъхът на земята, лехите бяха разкопани и преминалият дъжд излизаше от порите на земята - вечерен аромат, шепот и свежест...

Лежах на халището и си мислех, че, независимо от всичко, нещо трябва да стане, нещо трябва да се случи...

Преди седмица отказаха сценария ми. В замяна ми предложиха няколко реклами за морето, аз подписах, после влязох в някакво кафене, след него - в друго, накрая извиках такси... Помня една жена, която държеше ръката ми през цялата вечер, а аз кимах с глава. Тя привлече главата ми върху гърдите си и аз се разплаках, а гърдите й бяха стегнати, те се надигаха, съпротивляваха се и аз още по-силно притисках главата си към тях.

На сутринта трудно намерих ключалката на вратата. На четири крака се пъхнах в бърлогата.

- Ти куче ли си? - попитаха стотиците същества и се надигнаха от креватчето си.

- Синьо куче! - излаях аз и легнах пред креватчето. -Аз съм истинско куче и всичко е...

- Нали нямаш бълхи? - потресени от ужас, казаха съществата.

- Нямам - рекох и заспах, сложил глава върху пантофите им.

Събудих се. Съществата убиваха мародери някъде по бреговете на далечни реки, душаха биволи с железните пръстени на змийското си тяло, а аз лежах на земята, главата ми опираше в хладния емайл на гърнето под кревата. В стаята беше светло.

Обадих се по телефона и отказах договора за рекламите. Пратих по дяволите всички отсреща и обещах да ги подпаля, заедно с целия им архив, снимачните павилиони, коридорите и стълбищата. След това блъснах телефона и помолих съществата да казват, че ме няма вкъщи.

- Добре, тате! - съгласиха се и започнаха да играят на кентаври, които говорят по телефон.

Сложих си компрес на главата.

След това играхме на много змии. Играта беше лесна, ние пълзяхме из цяла Унгария и душахме всичко живо.

....

Така играем цяла година.

Понякога вечер, когато съществата заспиват, пускам плочата и гласът на блус-певеца ме кара да очаквам, че нещо трябва да стане, нещо трябва да се случи.

Когато дойде Коледа, аз станах Анибал, съществата се превърнаха в татуирани канибали, ние се маскирахме. Маскирани обиколихме целия свят, в Хага ни арестуваха, но ние отново станахме змии, промъкнахме се през ключалката и пропълзяхме във Франция. Току-що беше започнала войната и ние се намесихме с всичките си слонове и цялото човекоядно мнозинство. И я спечелихме.

След това запалихме бенгалски огън.

Беше чудесна Коледа, като не смятаме снега, който заваля чак след четири дена.

Забавил се бе отвъд реката, защото била барикадирана с телата на 8 686 убити термита.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух