напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Извори, залез


На Марта

 

Една сутрин, след като си изпи чая, моето човече ме попита може ли да се живее в гардероб.

- В нашия ли? - казах аз и му помогнах да слезе от стола.

- Разбира се! - отвърна човечето и погледна най-сериозно.

- Вероятно! - рекох му.

И въпреки че не бях много сигурен, се вмъкнах след човечето вътре.

Оттогава живеем с него в гардероба. Отварям отвреме-навреме, отивам до хладилника, взимам оттам провизии и се връщам отново. Човечето стои в единия ъгъл и очите му блестят неимоверно.

- Ще се превърнеш на змей така! - казвам аз.

- Ами! - съмнява се човечето и протяга ръце.

- Ще видиш! - викам й. - Щом така ти святкат очите, на змей е!

- А змейовете в гората ли живеят?

- В гората!

След два дена човечето се превърна в змей. И понеже змейовете живеят в гората, ние отидохме там.

- Колко извора има тук? - попита змеят и изплю костилката от маслина. ("Представи си, вчера глътнах три костилки и ме боля, боля стомахчето...")

Не бях мислил колко извора може да има в една гора, особено като нашата, но не бяха по малко от 7245.

- Така си и знаех! - възхити се змеят и отиде да пие вода.

В този момент дочух звън.

Змеят пиеше вода и докато пиеше, отидох да видя кой звъни.

- Хе! - каза първият човек на вратата. - Значи сте си вкъщи!

- Впрочем - отвърнах му, - ние сме в гората.

- Чудесно! - рече вторият зад него и направи крачка напред. - А гъби има ли?

- Има извори - казах аз. Шестнайсет стъпала имаше нашата къща. Обикновено привечер аз изпушвах две лули, приседнал на шестнайстото стъпало, а змеят пускаше хвърчило едно стъпало под мене. Обикновено вечер през лятото луната изгряваше рано и аз можех да рисувам дълги залези и луни...

Обикновено привечер, през август или септември, морето беше най-спокойно и толкова лениво, че водата стигаше едва до първото стъпало и меко се плискаше там. Змеят стоеше едно стъпало под мене и пускаше хвърчило. То се вдигаше розово и златно от косото слънце, стигаше облаците и влизаше в тях, а змеят стоеше протегнал шия и си пееше. Не знам къде беше чул песничката, но тя звучеше приятно и започваше така:

Я разтуряй, Цвето моме, магиите,

Цвето моме, върла магьоснице,

душман, моме, от Бога да найдеш...

Вода газя, Цвето моме, жаден ходя...

- А защо ходи жаден, бе тате? - питаше змеят все на това място и обръщаше змейските си очи.

- Не е бил достатъчно интелигентен - казвах му и това се повтаряше всяка вечер по веднъж, обикновено тогава, когато луната изгряваше късно и светеше до късно.

Тогава стоях на най-горното стъпало и можех да рисувам залези и луни.

А морето беше хубаво. От моето стъпало се виждаше цялото, змеят също виждаше морето от делното стъпало, но по-иначе, в това бях сигурен. Беше ми интересно, как щеше да изглежда морето от по-долу, например от седмото стъпало. Но това винаги оставях за друг път, защото ми се струваше, че само от шестнайстото ще виждам най-ясно.

Точно това се сетих и запитах онзи, който стоеше на вратата.

- Ами - каза той, - не знам. По-добре сам виж. Но видях друго. Видях как зад първия стои вторият, на змейското стъпало, и зърнах как на всяко следващо стъпало зад тях имаше по един човек. И ги познах и ги попитах какво искат.

- В гората... - попита пак вторият, - има ли гъби?

- Иди! - казах му. - И внимавай! Гъбите имат двойници!

И първият попита, но не за гъби. Той търсеше чисто дърво, яко стебло.

- Иди! - казах му. - Дърветата...

И той влезе и не чу какво мисля за дърветата. Той ги обичаше, милваше ги и правеше изящни украшения от тях.

И влезе третият, и следващият. А другият след тях имаше брада, каза, че току-що се завръща и иска да почине. Бил обиколил света и всичко му било ясно.

- Кръв и пепел, ето основния проблем! - допълни онзи, който стоеше зад гърба му, и тръгна навътре. Той беше черен човек, черен човек, но знаех, че е добър.

И той проплува край мене и мекият му поглед се плъзна навътре. Там стоеше гората и той се запъти към голямата сянка, за да прочете книгата, която стискаше под мишница.

- А ти не ме чакаше! - рече смътен глас и се изясни до русо. - Дай ми една ябълка!

После гласът стана мелодичен и прекрасен. Беше гълъбово гукане в лилавото на люляци и беше лилаво гукане на девойка. Отмести ме от прага и отиде да търси ябълката в нашата гора.

А докато гледах как се изкачва следващият, леко приведен напред и задъхващ се, си помислих, че змеят, змеят отдавна е изял ябълката и някъде под дървото сега се търкаля само огризката.

- Тате, купи ми портокали!

- Не се продават - казах аз.

- А ябълки?

- И те!

- Но аз ще си потърся!

Той, змеят, винаги умееше да си намира ябълки. Бяха му нужни. Идваше при мене и питаше:

- Огледалце на стената, ала-бала?

- Ти си най-хубавата - отвръщах аз и змеят се смееше щастливо.

- Ти си щастлив? - попита следващият задъхан и, без да чака, влезе вътре.

- Все направо! - казах му и той продължи направо, направо и малко встрани.

Веднъж змеят го попита защо върви на зиг-заг, но аз го смушках в ребрата и той замълча. После му обясних това-онова и той разбра всичко за лавирането.

И останалите, които чакаха на стъпалата, минаха краймене и бяха весели, малко уморени, но весели.

....

В гората имаше извори.

Всички стояха край изворите и оживено говореха. И от изворите лъхаше прохлада. И вятърът люлееше върховете на дърветата.

- Тате, - рече момиченцето-змей, - те какви са?

- Приятели!

- У, бе тате, че са много!

А те вече пиеха от изворите.

И изворите стигнаха.

После заспахме.

Бяхме точно тринадесет мъже в нашия гардероб, един змей и девойката русокоса. И живяхме там толкова дълго, че ни омръзна. Когато гардеробът остаря, го продадохме в един оказионен магазин.

Тогава всички си отидоха. Те слязоха по стъпалата на нашата къща и тръгнаха по розовия пясък. И стъпваха по земята, а не се чуваше звук. Змеят им махаше от своето стъпало и им махаше дълго, а те вървяха край морето по розовия пясък.

Тогава аз минах по стъпалата. И стоях на всяко час.

И видях морето толкова пъти, колкото бяха стъпалата.

И беше различно.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух