напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Омагьосване


Конят-автомобил стои под масата и пие бульон. Бульонът е солен и конят-автомобил заявява, че иска и един сладък бульон.

- Изобщо не съществуват сладки бульони - казвам аз и се опитвам да го издърпам навън.

- Бе тате! - дърпа се сложното превозно средство. - Остави ме на мира!

Действително го оставям. Наливам си кафе и отивам на терасата. Тя гледа към отсрещния калкан, той е сив, напукан, и ми се струва, че всяка пролет набъбва все повече и повече, напълва и тогава чакам цвят по него.

Конят-автомобил забеляза веднъж, че много хубаво ще бъде, ако там се родят портокали. На моята забележка, че конете, а още повече - автомобилите, не ядат портокали, каза, че всичко на този свят е за ядене. И после добави, че отвреме-навреме ставал на момиченце, което обича портокали.

- Хубаво! - казах и му дадох бульон. И конят го погълна толкова бързо, че ми се зави свят.

После отиде някъде и оттам ме помоли да му подготвя пишината, защото щял да слиза на дъното на морето, да описва подводния свят.

- Как? - попитах и подготвих пишещата машина за себе си.

- С асансьор! - избръмча конят-автомобил. После всичко утихна и аз предположих, че вече е на дъното и описва. Действително беше там. Когато се върна, ми разказа следното:

- На дъното няма коне. Нито други превозни средства. Там всичко е гладко и живеят жаби. Стада жаби. Те се търкалят като сини дини и гледат опулено. Не са страшни - обяснява конят. - Една дойде при мене и аз я сложих отзад на колата. И пътувахме, докато дойде ужасната дупка. "Не е толкова опасно!", успокоих жабата, а тя ме погледна и се съгласи. И скочи от колата, а аз надникнах в дупката. А там - чете книга Обулдяго, онзи, дето е винаги в градинката отсреща.

- Във водата не може да се чете! - забелязах аз и спрях да записвам.

- Ами! - каза крачно-моторното превозно средство. -Може, може! Ти сам знаеш, че Обулдяго излиза на слънце в градинката, когато много се намокри. И после, като изсъхне, се връща обратно. И той ми каза... каза ми...

- Не си спомняш ли?

- Никак!

- Спомни си тогава и ела пак! - рекох и конят-автомо-бил отиде да си спомня. После пусна радиото, а аз излязох на терасата. Налях си още кафе и се отпуснах в люлеещия се стол. И така, люлеейки се, заминах.

Аз съм глава на семейство. Семейството ми се състои от мене - главата - и един кон-автомобил. Нашият съюз притежава рядката способност да пътува, когато си иска и колкото време си поиска. Може би затова някои ми завиждат. Имам съмнения, че изпитват известна неприязън към нас. С това си обяснявам шушуканията, когато се разминаваме по стълбите или на улицата.

В края на краищата нека шушукат. Ние си пътуваме, където си искаме, и толкова. После описваме пътешествията. Обвиняват ме, че измислям, но затова не съм виновен аз. Цялата тежест стоварвам на коня, който е точно петгодишен и казва, че за да се живее, трябва да се измисля. Много е умен моят кон и затова съм му благодарен.

Аз съм глава, а той е кон.

Аз пътувам, люлеейки се, а той - на автомобил. Автомобилът му - смерч, ураган и триста дявола. Люлеейки се на своя стол, от терасата на осмия етаж аз гледам света. Той е пълен с комини и птици в облаците и ниско под тях. Светът е пълен със звуци, те идват от всички страни и аз ги ловя, люлеейки се, люлеейки се.

Конят казва, че съм весела глава, защото се люлея. Веднъж пътуваше с мен и ловяхме всичко, което попаднеше пред очите ни. Внезапно конят започна да се смее.

- Какво има? - попитах.

Конят намотаваше на пръстчето си руса коса и продължаваше да се смее. После каза, че при мене било много хубаво, защото светът се люлеел.

- Чудесно е, тате! - продължи да се смее той.

- Кое? - попитах.

- Всичко.

Минахме през Бирма. Там имаше истински жаби, не сини, а истински плоски надгробни паметници. Жабите скачаха навсякъде и конят се опита да ги смачка с автомобила си, но се подхлъзна и падна. Заболя го много и когато влязохме в някакъв храм, близо до Иравади, конят заяви, че прекъсва пътешествието и се връща вкъщи.

Останах съвсем сам на брега на Иравади. Реката течеше под мене, жълта и бърза, а във въздуха се надигаше буря. Потърсих някакво убежище и забелязах огромно самотно дърво. То се издигаше на няколко метра от брега на реката, а наоколо беше съвсем голо. В далечината се виждаха върховете на петте хиляди храма, с които се слави Бирма, но дотам беше непостижимо далече, защото бурята вече се спускаше върху земята. Стана тъмно и веднага заваля град. Белите очи на небето се претъркулваха на земята, смачкваха зелената трева, отскачаха счупени и спираха. Реката забуча и започна да се надига. Стоях под дървото и си мислех, че много добре стана така, дето конят-автомобил се върна вкъщи. Знаех, че е опасно по тия земи, че конят-автомобил щеше трудно да се справи с това, което става. Ето - казах си, - сега ще се кача на дървото, реката ще излезе, ще мине под мене с хилядите си дребни и едри същества, с жълтата си тиня и счупени клони... После ще сляза. Може да намеря нещо интересно и да го подаря на коня. В такива моменти сигурно се срещат малки крокодилчета. Конят сам ще си ги препарира и ще ги сложи отзад на колата. Вероятно ще ми бъде благодарен и ще каже:

- А може ли да целуна една глава на семейство? И ще обвие сладките си ръце около врата ми. И после ще замине някъде и ще ми донесе подарък. Ние винаги си правим подаръци, мисля си аз и почвам да се катеря по дървото. И това е много хубаво, дето си подаряваме взаимно. Дървото е гладко, но изкачването-лесно. Кората му е някак лепкава и дори да си пусна ръцете, трудно ще падна.

Оглеждам се. На десетина метра реката върви под мене, кална и бучаща. Водата се издига и в нея се стрелват издължените вретена на крокодилите...

Иравади е страшна река, но спада вече. Ще я изчакам да се прибере в леглото си, за да се върна вкъщи.

Вкъщи има тераса. Терасата гледа към един калкан, към една стена. Тя всяка пролет цъфва и през юли ние с

коня-автомобил берем портокали оттам. Вкъщи е спокойно, там конят разказва приключенията си, стоейки от дясната ми страна, а аз записвам.

После ги занасям на редактора.

Конят няма представа къде е редакторът и какво е редактор. Може би си мисли, че е нещо като радиатор, който пуска топло. И затова се радва.

- Носиш ли ми сладолед?

- Естествено - усмихвам се аз и й подавам пакета. Конят знае, че редакторът дава сладолед, дава и много други работи, и затова иска да се омъжи за редактора.

- Той ще ми дава... - радва се конят, - а аз ще му готвя. Много обичам редактора! А той с колела ли е?

- Даже няма очила - обяснявам. - А сега тръгвай на път, защото редакторът е недоволен. Последния път каза, че съм му дал много тъпа история и че вече ще бъде строг.

- Няма да му готвя тогава! - заявява конят-автомобил и натиска газта.

- Внимавай! Ще паднеш от терасата!

Посягам и чувствам, че летя надолу. Летя надолу, а под мен тече Иравади, на хиляди километри от нашата тераса. Падам на твърдо.

- Сахиб! - казва най-прекрасният глас на света. -Удари ли се?

- Нищо ми няма! - отвръщам и изтупвам коленете си. С големите си черни очи ме гледа непознато създание и маха покривалото от главата си.

- Имаш прекрасни очи! - отбелязвам. - Имаш прекрасна коса!

- Опасно е сам да се движиш из непознати места. -казва то.

- Имаш прекрасен глас!

- Това дърво е човекоядно!

- Постой така, постой така!...

- ...Клоните на дървото са живи. Те са ръце...

- Имаш прекрасни ръце...

- ...те се обвиват около тебе и те изсмукват...

- Сладки ръце, тамянов мирис, магьосни са...

- ...и кръвта ти се стича по кората заедно със сока на дървото, сърцето ти...

- Сърцето ми е топло, ръцете ми студени... Магьосни-це, сърцето ми е топло...

- ...спира сърцето ти, а сокът тече по стъблото. Но който пие от сока, става силен и го съпътства щастие...

Иравади тече до нас, няма буря и ние лежим ослепително голи под слънцето на Бирма.

"Приказки, приказки, небивалици. Ето - аз не лъжа, слънцето измисля, реката измисля, умората измисля, север и юг измислят, омагьосани запад и изток."

Пътуванията са пълни с изненади. Конят среща на различни места Обулдяго. Изкачва се по върхове и гони Снежния човек. После прави снежни човеци в градината, след това чете на дъното на морето и после излиза да се суши на слънце. А аз срещам внезапни жени край бреговете на Иравади и по пясъците на Ипанема, те винаги имат нещо особено в себе си и им казвам магьосници. Обичат ме всички жени, които срещам. И тези от племето банту, и онези от Огнена земя (те съвсем не са огнени) и смуглите ескимоски, и монголските жени, които миришат на овча лой...

Обичат ме хилядите жени, които срещам, докато пътувам люлеейки се, докато се люлее целият омагьосан свят, а конят-автомобил пътува край мен.

След това си отиват.

Заглъхват - отпусната струна на китара. Светът още е обвит от магьосническите им гласове и аз си напявам няколко такта от песничката, дето сами си я измислихме с коня-автомобил. Тя няма думи. Само едно удължено а-а-а-а-а-а, конят присъединява гласа си към моя и долу навсякъде около нас светват прозорци.

Вечер е. Късно вечер е и чувам сърдити гласове. Пак питат защо онези от осмия етаж вият посред нощ.

- Никой не вие! - казваме ние беззвучно и се споглеждаме. След това сядаме пред бюрото и измисляме рецепта за сладък бульон. Утре отиваме да ловим слонове. С бульон.

И най-големия слон ще сложим отзад в колата. Нека завиждат всички.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух