напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Карамфилата


Момичетата сънуват прекрасни мъже.

Както спят, разпръснали по възглавницата меки коси, те сънуват прекрасни мъже, които се измъкват от дълбочината на езерата и стискат в шепите си огромни люспести риби. Рибите са златни, прекрасните мъже имат черни бради, къдрави и много меки. Очите им са лъскави.

Ах, как се усмихват тези мъже.

Те вървят през водата и момичетата усещат по телата си тръпки.

Момичетата сънуват прекрасни мъже. Те излизат от гъстото на гората, кафяви прекрасни мъже, с бели превръзки през бедрата. Мъжете носят убит глиган и кръвта му се стича по раменете им.

Ах, как се стича кръвта - червенокафява, червенокапе-ща.

Момичетата сънуват прекрасни мъже. Както спят, на-цупили устни, през живота им минават прекрасни мъже и спират.

Момичетата също спират. И стоят - смътен кантон край линията. Фенерите им трепкат от вятъра.

- О, о! - казват прекрасните мъже.

Тогава момичетата усещат приятна тръпка. Вратата на кантона проскърцва. Вечер е, улулица свири в дърветата, мъжете забавят ход и дръзко поглеждат момичетата. Мъжете забавят ход и спират.

- Да! - въздъхвам аз и навеждам глава.

В краката ми сноват мравки.

Една мравка се полюшва до десния ми крак, покачена върху листо на ягода. Полюшва се. Мравката се любува -мисля си. Стои нависоко и се любува. А под нея е светът. Някакво мравешко момиче сега лежи под земята и сънува прекрасна мравка, изкачила се над света. Прекрасната мравка стои нависоко и се любува, изпънала елипсовидно телце.

Ех, как се любува!

Духва вятър и мравките в краката ми забързват. Върволици мравки се устремяват към дупките, а моята прекрасна мравка все още е на върха на ягодовото листо и се любува.

Светът е хубав. Нищо чудно няма в това, че една мравка стои и се прехласва пред този прекрасен свят.

Храстите са зелени, дърветата са зелени, небето е зеленикаво, вечер месецът е зелен, мравката усеща зеленото с телцето си и потръпва.

Ако падне шишарка, сигурно ще смачка мравката. Затова внимателно откъсвам листенцето и заедно с мравката го поставям близо до дупката. Мравката се движи неспокойно напред и назад, после се втурва към дупката и се скрива в нея.

Лягам в тревата, сложил крак върху крак и си тананикам "Карамфилата". Тя е малка мома, залюбила чекмек-чия, чекмекчия, язанджия. И го люби ден, а два го мами.

Лежа така в тревата, мисля си за Карамфилата и пуша.

Наоколо зелена гора, събудена и влажна. В храстите шумят таралежи. Веднъж видях змия. Встрани от пътеката, тя се измъкваше от кожата си и въртеше глава.

А снощи сънувах голяма гара. В ресторанта хората стояха голи пред масите, вечеряха и постепенно сваляха кожите си. Имаха добри маниери. Изискано поглъщаха вечерята, като не преставаха да си свалят кожите и любезно кимаха един другиму с глава. Не съм сигурен защо бях дошъл на тази гара. Доколкото си спомням, примами ме едно момиче. То беше неясно, но русо. Когато ме повика, затворих очи, за да не го видя без кожа. Само си подадох ръката.

И вече по-късно отворих очи. Носеше сива блуза и жълта пола. Лицето му изглеждаше празно.

- Нарисувай ми очи и уста! - помоли то. Нарисувах му очи. И уста. Ех, как се усмихна момичето!

- Благодаря! - рече то. - Аз те сънувах снощи.

- А аз теб сега! - казах и се събудих.

Бях задрямал пред палатката, четката, паднала от ръката ми, беше засъхнала на гърдите ми в червено и кафявочервено.

Запях за Карамфилата, дето измъкнала ключовете на язанджията, пък му взела сермията. И си я турила на шията. Хванала се на хорото сред момите Карамфила, красавицата, а язанджията, чекмекчията, стоял встрани и очите му изглеждали тъжни.

Снощи бях сънувал момичето. То носеше сива блуза и жълта пола, около него ядяха онези и свличаха кожата от тялото си, а момичето се усмихна, когато му нарисувах уста, и ме поведе навън.

Ръката му беше добра. Суха и тясна, тя влизаше в дланта ми, сгушваше се там кротка и топла и ме теглеше навън.

Мина един влак. Последният вагон изтрака към завоя, а ние тръгнахме след него. Момичето - по едната релса, а аз - по другата.

- Намерих те! - рече момичето. - Сънувах те снощи, докато лежах на сърцето си. Ти вървеше по пътеката, загорял и прекрасен, и в ръцете си носеше кошница. Какво има в нея?

- Четки! - казах аз. - Четки и гъби!

- Гъбите имат двойници - подхвърли момичето и загуби равновесие.

Подхванах го през кръста и продължихме да балансираме върху релсите, а гарата оставаше назад, далеч зад нас.

- Много е шумно по гарите! - каза момичето по-късно. Седяхме на насипа и пушехме. Момичето дръпваше от цигарата и ми я подаваше, аз дръпвах от цигарата и й я подавах, нощта беше свежа, ни едно листо не трепваше и само някъде зад нас свиреше улулица.

- Забеляза ли? - пошепнах аз и се наместих удобно на насипа. Преместих се до момичето и усетих топлината му.

- Какво? - попита момичето.

- Онези се извърнаха и ни погледнаха странно, когато излязохме.

- О - засмя се момичето, - нищо! - И се допря до мене.

- Нахрани ме! - рече после то и устните му останаха полуотворени.

То остана благодарно, защото му дадох мек хляб и яйца и то се насити. И лежахме под небето, светло и широко, и луната беше зеленикава, и небето беше зеленикаво и всичко наоколо беше тъмно и зеленикаво-спокойно дъно на кладенец.

После тръгнахме към изгрева.

Вървяхме така с момичето, отделихме се от насипа и напряко поехме към изгрева.

- Я! - каза момичето и спря пред неподвижната вода на езеро. Застана там, източило шия, стъпило на върха на пръстите си. Беше щастливо тънинко момиче, оглеждащо се в тишината на водата.

- Улови ми риба! - помоли то.

Всички прекрасни мъже ловят. Те навлизат навътре, водата стига до гърдите им и така нататък, и така нататък... Студени са рибите и плъзгави. Мъжете се впускат след тях, пресичат пътищата им и се завръщат спокойни, стискайки в ръка улова си.

- А къде е изгревът? - попита момичето, като стисна в ръката си червената риба, и очите му станаха нетърпеливи.

- Още малко - казах аз и го положих върху земята. Измореният ми дъх се спусна надолу, допря се до пръстта и си почина.

- Набери ми цветя! - помоли момичето. Наоколо беше гора. Гората се качваше към върха, в клоните свиреше улулица, а нощта вървеше към крайчета-та на тревите и полека изтичаше във въздуха, нежнорозова и лека.

- Набери ми цветя! - повтори момичето и аз го оставих - бяло петно в нощта.

И набрах цветя за него.

После го вдигнах и продължих към изгрева.

Изгревът мами. Старите хора казват, че който срещне изгрева в планината, задълго го осенява щастие.

- Кой си ти? - прошепна момичето, заровило лице в цветята.

- Язанджия съм! - казах и момичето сепнато се сви в ръцете ми. - Язанджия съм, чекмекчия. Денем кова бакъри, нощем излизам в гората. Нощем съм зелен дух. Лежа под дърветата и дишам. Има мрачни и весели духове, има язанджии...

- Ти си весел! - засмя се и прокара по лицето ми пръсти. А върховете им бяха нежни и топли. И попита: - А ще стигнем ли изгрева?

- Да! - рекох.

И продължихме да вървим и аз й разказвах за духовете и язанджиите. Всичко онова, което бях чул през живота си, всичко онова, което бях видял през живота си.

- Аз те откраднах! - каза момичето.

- В древните книги е писано, - рекох, - "който открадне свободен и го пороби, да се пороби"!

- Искам! - каза момичето. - Искам! И се остави да бъде поробено на земята, под дърветата, където свиреше улулица. Стана тихо. И тъмно. После започна бавно да се развиделява.

- Утрото! - рече момичето и се повдигна на лакът. И внезапно заплака.

- Защо? - попитах объркано и се наведох към него. А там лежаха цветята увехнали и рибата мъртва.

- Ти ме излъга! - каза момичето и продължи да се облива в сълзи. И да се смалява.

Отгоре облаците порозовяха, небето идваше синьо към нас, а момичето продължаваше да се топи. И изчезна напълно.

Стоях там, с мъртвата риба и изсъхналите цветя, а по тревата блестеше роса.

....

Събудих се влажен от росата.

Надигнах се бавно и тръгнах към изгрева. Наблизо светеше извор. Намокрих лицето си.

- Здравей! - каза прекрасният мъж от водата.

- Знаеш ли, - кимнах му, докато сядах до извора, - днес ни чака чудесен ден. Чудесен ден...

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух