напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Подозрителна и любопитна тишина


Ако видите тичаща кокошка, спрете и внимателно почнете да я следите. Уверявам ви, че няма нищо по-смешно от делово забързана кокошка. Трябва да знаете, че кокошките винаги имат своя работа и тя е толкова важна, че е редно непременно да се свърши. Затова е нужно да знаеш кога да спреш и да уловиш работата. То е като трохата пред краката на тичаща кокошка. Тя се заковава на място и клюнът й става усърден...

- Страх ме е! - казва госпожицата от последното стъпало на църквата и гледа неуверено надолу.

- Спокойно - викам оттук и продължавам да наблюдавам кокошката.

- Така ме е страх! - проплаква госпожицата. - Високо е!

Става дума за стъпалото. Всяко е с двайсет сантиметра над другото и това затруднява не само госпожицата, но и кокошките.

- Седни там! - нареждам. - И ме остави на мира! Не виждаш ли, че работя.

- Да! - обидено нацупва устни госпожицата. После се опитва така, както е седнала, да спусне крак към следващото стъпало.

- Стой там! - викам. - Опасно е!

- Не е опасно! - сопва се тя. - Тук е опасно! Мисля си, че всъщност никъде не е опасно. Защото опасността идва от незнанието, то винаги поражда страх. И затова й обяснявам, че ако една такава кокошка те клъвне, много бавно зараства. "И ще трябва дълго да се грижа за тебе!"

- А ти грижиш ли се?

- Разбира се!

После поисква пушка, за да застреля поне една кокошка. И ако наистина й дам пушката, щяла тя да се грижи за мен, когато порасне.

Много любезна госпожица, на пет месеца и пет години, а всъщност няма още четири и половина.

- Това там, тъмното, какво е? Америка ли? - чувам отново гласеца й и виждам как се надига на пръсти, за да достигне прозореца.

- Не - казвам. - Това просто е тъмното.

- А ти защо разправяш, че когато при нас е светло, в Америка е тъмно?

- Но това там е тук - отвръщам, - а Америка е много далече.

- Значи ме лъжеш! - казва госпожицата. - Ето, че се грижиш лошо за мен!

Обижда се, намръщва вежди и ми обръща гръб.

И докато се смъквам от скелето, опасало малката манастирска църквица без кубе, чувствам как долу настъпва подозрителна тишина. "Не се впрягай!", казвам си. "Прави се, че не забелязваш." Всяка госпожица, когато иска да постигне своето, се огражда с такава тишина. Това е много подозрително и мъничко любопитно.

Вече бях надниквал в подобна тишина. Пак беше лято. Тогава госпожицата плачеше.

- Простете, мадам! - бях й казал, разбрал, че сърцето ми се свива, и й целунах ръка. Дамата беше не на пет и пет, а на няколко пъти по пет години.

- Ти надничаш тук, само когато се оградя! - изхлипа тя. - А тук е толкова самотно и тъмно!

- Съжалявам, мадам! - погледнах виновно и тя престана да хлипа.

- Простете? - каза. - А вие прощавате ли?

- Разбира се! - рекох. - Само не се ограждай!

- Не мога вече! - отвърна тя. - Толкова исках да не се ограждам, а вече не мога! Тук всичко изстина - и тук наоколо и вътре!

И добави, че в тишината всъщност се чувствала по-добре. Като в Америка.

Помислих си, че нищо не разбирам, защото една самотна госпожица няма да бъде много добре в Америка. Американците, знае се, живеят в небостъргачи. Те си стоят там - вътре, съвсем близо до небето и го стържат. Американците правят бизнес. Това е като пълен стомах, натъпкан стомах. И най-важното е постоянно да се грижиш за него. Стоят си те там и си стържат небето все по-бързо и по-бързо и дори не поглеждат надолу. А долу стои госпожицата. Съвсем сама. Стои там и как се чувства? Знам как може да се чувства една госпожица, която се е оградила толкова. Тя само се е затворила в подозрителна тишина и възбужда малко любопитство.

Веднъж надникнах в тишината.

- Защо ме следиш? - извика тя,

- Не трябва да ми се сърдиш - казах й. - Просто се грижа за тебе.

- Ти не се грижиш! - затропа нервно с крак и пак се разплака...

Това се сещам, докато слизам по скелето и търся с очи онова, дето е на пет и пет, а всъщност...

Беше се покачила на перваза на прозореца и надничаше вътре.

- Госпожице, - протегнах ръце, - ела при мене!

- Нали си имаш работа!

- Ела тук! - настоях.

- Ама там е Америка, тате! - каза тя. - Америка е!

Не беше Америка, бях напълно убеден.

- И къде са небостъргачите?

- Небостъргачите... - започнах, но тя ме прекъсна:

- Те са високи, нали, много високи?

- Точно така! - рекох.

- Кокошките стигат ли ги?

- Никога! - поклатих глава. - Кокошките са толкова погълнати от работата си, че не може да стане опасно.

- Ами! - оживи се госпожицата. - Аз знам, че сега е много опасно! Много опасно!

После се умълча. А когато я сложих на раменете си, продължи да мълчи и да си мисли нещо.

А аз трябваше да се грижа за нея.

И да имам търпение.

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух