напред назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Брегове


Човек винаги има нужда от остров.

Дори само за да може да наблюдава от него котешките войни. А те са особено интересни при пълнолуние.

Стоиш си излегнат на хълбок, а някъде там - на брега, се водят котешките войни.

Много отдавна знам как започват, следил съм цялото им развитие... Това ми е познато, толкова е близко вече, че ми се струва обикновена история.

Веднъж, както си лежах на острова, а той се поклащаше леко върху вълните, дочух шум зад гърба си. Обърнах се и се взрях. Забелязах неясно раздвижване.

Досега нямаше никой тук, защото островът беше нов, неотбелязан на никоя карта. Бях си го направил сам и една вечер бях го спуснал в морето. Мислех, че оттук най-добре мога да наблюдавам котешките войни и не се лъжех.

Те започваха винаги при пълнолуние, котките се тълпяха на плажа, наежил и опашки, и от острова виждах чисто изрязаните им силуети, които настъпват и бягат, отдалечават се и се втурват - внезапно отпусната тетива, трептящ звън...

Това бяха най-големите войни и главно, неописани войни, към които, и досега ми е чудно защо, никой не беше проявил сериозно внимание...

Точно тогава, в едно пълнолуние, ме стресна шумът. И отидох да видя. От тъмното стърчаха две кръгли глави с блеснали очи.

- Кой е на моя остров? - попитах строго.

- Ние! - прошепнаха главите и се снишиха още повече към земята.

- Кои сте вие? - заплашително пристъпих напред.

- Нали няма да ни се караш? - рекоха те.

- Зависи! Я излизайте!

- Ти си добър - чух ги да казват. - Не трябва да ни се караш. Иначе ще ни огорчиш. - После се размърдаха и се показаха под луната.

Бяха деца. Две деца. И едно след друго дойдоха при мен.

- Какво ще правим? - попитаха те и седнаха.

- Ще гледаме - отвърнах. - Сега започват войните.

- Уф! Пък аз мислех, че ще ни разкажеш нещо.

- И аз така мислех - хвана ме за ръката едното.

- Хайде, измисли ни нещо, много обичаме да слушаме!

- Не мога! - отсякох. - Трябва да наблюдаваме.

- Не обичам войните - обади се това, което ме държеше за ръка, и ми се стори, че нещо трепна в гласа му. Погледнах го внимателно - беше момиченце, подстригано по момчешки.

- Внимавай да не паднеш! - казах му.

- Ако цопне във водата, ще я изгризат ли рибите? -запита момченцето.

- Може би - отвърнах и в същия момент откъм брега се започна. Станахме свидетели на страшна война, най-ужасната котешка война досега.

Седяхме, потопили крака във водата, клатехме ги и внимавахме да не паднем.

- Дали ще победят? - запита по едно време момиченцето.

- Белите, да!

- С жълтите петна са по-силни - рече момчето.

- Никой не може да предрече хода на битката - казах важно аз.

- А на бас, че мога! - извика момиченцето и скочи на крака.

- Добре! На какво?

- Ако надвият белите, ще ти изпеем една песен!

- А ако пропаднат?

- Ще ни дадеш острова! - наплюнчи пръст момчето.

- В никакъв случай! - поклатих глава. - Защо ви е?

- Искаме да поплаваме с него в залива. После ще ти го върнем - обещаха в един глас те.

Тогава, без да се замислям, се хванах на бас, защото, знаех си, белите котки са по-силни.

Отначало белите се втурнаха, заработиха с опашки и лапи и натикаха другите чак в края на плажа. Но внезапно жълтите се съвзеха, организираха се и след малко набутаха моите в миша дупка.

- Загубих баса - признах омърлушено.

- Е, няма как! - засмя се момиченцето. - Много ни е неприятно, но трябва да слизаш!

- Само се връщайте по-бързо, защото ми се спи! -помолих ги аз и скочих във водата. Имаше добър прилив, вълните ме подеха и внимателно ме отнесоха до брега. Останах на нощния пясък и започнах да чакам.

Малко по-късно в мен се промъкна съмнението. А на сутринта ме обзе напълно. Донесе го слънцето и морето, което сияеше до хоризонта съвсем чисто, без следа от моя остров.

Пролежах целия ден с очи в далечината, наоколо имаше хора, един мъж с бинокъл седна до мен и попита не съм ли виждал случайно едно момиченце, подстригано по момчешки.

- Случайно, не! - промърморих аз и помолих за бинокъла.

Дълго се взирах, очите ми се насълзиха и изведнъж ми се стори, че нещо блести - там, във водата, приблизително на мястото на моя остров. Пуснах бинокъла и скочих в морето. Заплувах към онова, което проблясваше насреща ми.

Беше бутилка. Обикновена бутилка от мляко, а в нея -лист хартия.

Завърнах се на плажа и седнах далеч от хората. След това измъкнах листа. На него пишеше:

Ние пътуваме, пътуваме, пътуваме! И рибите не ядат хора, а хората ядат риби! Уф!

По-долу, почти в самия край, в скоби следваше:

Но ти не си човек!

Обърнах отзад и там, с големи печатни букви, върху които явно бе мислено дълго, се казваше:

Котешките войни са ужасни,

а пред нас има бряг!

Нямаше никакви подписи, освен едно ситно написано: Пази тайна!

- Хм! - казах аз и глътнах бележката. После свих глава в раменете си и се отдалечих във вътрешността. И си помислих, че трябва да потърся друг бряг, за да мога да си построя нов остров.

 

Мелник 1968

 


напред горе назад Обратно към: [Минигаси][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух