напред назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Подсвиркват косове от клоните


Някога, когато всички баби бяха момиченца и не обичаха сутрин да се мият, а дядовците яхаха дървени кончета и си рисуваха мустаци с въглен, косовете виеха гнезда на земята. Същите тези косове, които сега се поклащат на клонче, подскачат на друго и си подсвиркват. И си мърморят нещо сърдито на клюн и гледат накриво света.

Трябва да ви кажа, че косовете имат пълно право да са намръщени, нацупени и ядосани. Това е една отколеш­на история, хе, още оттогава, когато зимите бяха дебели по три метра. Още оттогава, когато никой не смееше да си покаже носа навън, защото навън гърмяха петстотин зим­ни студа и шестстотин зимни ужаса.

По това време косовете бяха бели и, както ви казах, виеха гнездата си на земята.

В една долина, широка четири площада, те кацаха, когато снеговете започнат да изтъняват. В клюновете дър­жаха по една кафява луковица от кокиче. Забождаха луко­вицата в меката пръст и внимателно я зариваха.

И много скоро, може би след пет, а може би след седем дни, кокичетата разцъфваха. Тогава косовете снасяха яйца и започваха да ги мътят. Мътеха и се разхождаха важно-важно сред кокичетата.

- Ей, че хубост! - рече веднъж един дървар. Той вървеше по тясната пътечка през долината и белотата на кокичетата и косовете го заслепи. Толкова му хареса това, че веднага си съгради къща наблизо, облегна се на прозо­реца и се загледа очарован.

Но не само дърварят хареса това място. Всеки, който минеше оттук, спираше. И съграждаше къща, показваше се на прозореца и очите му попиваха снежната белота.

Ей тъй, полека-полека, израсна цял град.

През зимата хората стояха до печките и не смееха да се покажат навън (нали ви казах за ужасите и студовете от ония времена), напролет гледаха косовете и кокичетата, лете заминаваха на море, а наесен обираха лозята и гради­ните си.

Неусетно градът стана голям, голям...

Дядовците и бабите, които още бяха момиченца и момченца, оставиха дървените кончета и куклите и тръг­наха на училище. По това време в училището се учеше ръкоделие и рязане с трион. Три дни учеха, та дим се вдигаше, после - четири празнуваха. Но празник без цветя какъв празник е?

И затова в началото на пролетта едно момченце се промъкна тихомълком в бялата долина и, като гледаше да не разбуди косовете, набра огромен букет кокичета.

Ей, че празник бе на следващия ден! И след това... и тъй нататък... и тъй нататък...

Научиха се децата да берат кокичета и само за седмица цялата поляна оголя.

Останаха косовете без гнезда и се разлютиха. И закрещяха и заканително затракаха клюнове. Ала дърва­рят, онзи, който си построи пръв къщата, ги успокои. Каза им, че всичко това е случайно, че вече няма да се повтори. Дори помоли децата да се извинят и те, като се изправиха на ръба на долината, се поклониха и в хор казаха:

- Ние вече няма, косове бели! Дълбоко се разкайва­ме за стореното.

Криво-ляво косовете се успокоиха.

Само един продължи да мърмори, грабна яйцето си в клюна и отлетя далеч, далеч в тиха гора, където дърве­тата миришеха на събудени сокове.

Мина време. Хората обраха есенните си градини, зрелите лозя обраха, дойде зимата, а после снегът започна да изтънява.

И отново косовете заровиха луковици на поляната и само след пет дни, а може би след седем, блеснаха коки­чета в пролетната светлина. Косовете седнаха да мътят яйца, но едно утро осъмнаха без кокичета. Децата бяха забравили обещанията си.

Нещо повече - те си прекараха широк и удобен път до поляната, пътят дори навлизаше в нея, кръстосваше се с безброй пътчета и пътечки. Всичко беше изтъпкано и само по едно чудо косовете оцеляха.

Затюхкаха се те, затракаха с клюнове и викнаха, че ще накажат злосторниците.

И докато викаха това, започнаха да се ядосват. Нацу-пиха се, намръщиха се, налютиха се, нервираха се. Вдигна­ха се като килим от бели криле и отлетяха вдън гори тилилейски.

А на другата пролет, а на другата пролет...

Беше сутринта към осем без десет.

Косовете долетяха в стройни редици, хиляди, десе-тохиляди, сигурно милиони. Спуснаха се на земята и задълбаха бързо с жълтите си клюнове. Три минути точно ровиха земята - нито секунда повече. Подир това пляснаха криле и отлетяха вдън гори тилилейски.

И само след ден, дори след седем часа, на поляната поникнаха бодли. На пътя - също. И във всеки двор. Навред - черни храсти с черни шипове.

Хванаха се всички юнашки за бодлите, но те не се махат, не излизат от земята.

В това време косовете отново долетяха. С клюновете си държаха буреносен облак, по края черен, натежал от пролетна вода и гръмотевици.

Разстлаха го над бодлите и те се превърнаха мигом в гора.

Косовете накацаха по клоните, залюляха се и започ­наха да подсвиркват подигравателно. И започнаха да си мърморят по косовски на клюна и да гледат накриво света.

После изчезнаха. Просто се стопиха в мътния въз­дух, пляскайки с криле.

И онемя денят, сякаш спрял часовник.

Точно четири дни всички изкореняваха гората. Ръце­те им се ожулиха до кръв, избодоха си пръстите.

А косовете не дойдоха.

Не! Дойдоха, но много след това. Бели, бели и настръхнали като буря. Мълчаливо накацаха по поляната, гледаха с кръглите си очи разровената земя и мълчаха. И настръхваха все повече и повече и ставаха по-мрачни от тунел и комин, и гори тилилейски.

Ей тъй, неусетно почерняха.

Нали сте ги виждали?

Потракват с жълти клюнове, поклащат се по клонки­те, подсвиркват ядно след всеки и гледат накриво света,

А ако искате вярвайте, ако искате - не, но онзи ден видях бял кос.

Все пак не съм сигурен дали беше наистина или сънувах. Но го видях ясно. Поклащаше се важно-важно сред цъфнали кокичета и внимаваше да не смачка някое стъбълце.

Тогава си помислих, че това е онзи кос. Същият, дето беше отлетял в далечната гора. По онова време, когато бяха стъпкани кокичетата в долината.

 


напред горе назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух