напред назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Зелено, зелено и шум от криле пеперудени


Всред поляната, зелената планинска поляна, пасеше едно конче.

Пасеше там от незапомнени времена, а когато обла­ците слизаха ниско, то ги гонеше цели часове. Щом се умореше, спираше на едно място и започваше да си тананика песничка. Песничка за облачето бяло. И понеже това се случваше през час, през два, и понеже през час, през два то си тананикаше тази песничка, започнаха да му викат Облачелебяло.

И така, сред поляната зелена пасеше Облачелебяло и тичаше подир облаците. Ушите му бяха пълни с шум на криле пеперудени, очите - със зелена трева.

А тропотът на радостните му копита ечеше по цяла­та земя.

- По-тихо, ей! - обаждаха се разни гласове. - Не тропай силно по пода!

- Защо? - спираше задъхан бяг Облачелебяло и въртеше очи.

- Ще събудиш антиподите. Онези - от обратната страна на пода. От обратната страна на земята.

- Че те спят ли? - чудеше се кончето.

- Когато при нас е ден, при антиподите е нощ! -казваха важно гласовете. - Това го пише и в учебниците.

Тогава кончето галопираше бавно, по-бавно, но от­ново гласовете се обаждаха и го предупреждаваха, че ако силно рие с копита по пода, ако блъска с копита по земята, може да пробие дупка.

- И тогава, майко мила, ще протече океанът!

- Дето е от другата страна на земята ли? - разтре-перваше се Облачелебяло.

- Точно така! - задъхано казваха гласовете. - При антиподите! Океанът от обратната страна!

Но един път кончето се изхитри. То обу бели, меки терлици и вече спокойно продължи да гони облаците леки. Сега шумоляха само криле пеперудени и се чуваше как никне млада зелена трева.

Минаха дълги дни. Колко, никой не помни. Незапом­нени времена минаха и заминаха. И точно накрая, съвсем неочаквано поляната пламна. Запъплиха огнени езици, заблизаха тучната трева и уплашени гласове отблизо и далеч завикаха и заплакаха, завайкаха се и захлипаха по­мощ! о,помощ!

Облачелебяло се обърка. То хукна в кръг и също си помисли да завика помощ! о, помощ! Търчеше кончето в кръг, все по-бързо и по-бързо, а пламъците пълзяха -същинска светла, червена и жълта и синя змия по поляната и бързаха, бързаха...

И както тичаше, безкрайно меките терлици се изхлу­зиха от краката му и силен тропот отекна над света. Кончето спря смутено. И още по-смутено започна да бие с предното ляво копито по пода, започна да тупа по земята. И внезапно тя се продъни и оттам избликна вода: синя вода с бяла шапка отгоре. Отскочи кончето назад, а водата продължи да блика и потече по поляната.

- Океанът на антиподите! - сепна се кончето. - Ами сега?

А антиподният океан се разля и пламъците един по един започнаха да съскат. И като съскаха, ставаха бели и се издигаха нагоре, подобно облаци бели.

- Ще се издавим, ще се издавим! - завайкаха се от всички страни гласове. - Ще потъне градът ни, ще стане на езеро-о-о-о!

Тогава кончето се сети, наведе се и с четирите бели терлици запуши дупката.

- Слава, слава! - завикаха от всички страни гласове­те.

И заприиждаха деца и майки, и бащи, баби и дядов­ци, вуйчовци и лели. И бяха със запретнати крачоли и вдигнати поли. Беше мокро, много мокро и влажно...

После всичко си тръгна по старому. Тревата млада, луда и зелена продължи да расте... Облаците летяха ниско над тревите, пчели жужаха...

Само кончето го нямаше.

От благодарност, че спаси града, хората му бяха направили паметник - долу някъде, сред къщите. И сега Облачелебяло стоеше важно върху паметника и гонеше с опашката си мухи. А в очите му светеше парченце зелена поляна, която кончето си беше взело за спомен от плани­ната.

Паметникът стърчеше висок, висоок, висооок. Въз­духът беше мнооого чист и от този въздух на кончето му се додряма. И както му се дрееемеше, взе че му се доспа. И заспа.

Сигурно е спало незапомнени времена. И сигурно е сънувало облаци бели и зелени треви. А в ушите му шум от криле пеперудени. Кой знае? Никой не познава конските сънища.

Но един път се събуди. Събуди го остра кашлица. Отвори очи и отново се закашля. Толкова силно, че се олюля и за малко да падне от паметника.

- Нощ ли е или пък ден? - запита се то и продължи да кашля. - Какъв е този дим? Какъв е този пушек?

И помисли, че може би нещо отново гори. И затова зачука с копито по звънкия камък на паметника. Но океан не потече. Кончето се измори да тропа и спря. И сега дочу бучене. Буботене и стържене в дима и мъглата някъде долу.

- Леле майко, леле майко мила! - завайка се Обла­челебяло. - Сигурно съм пропаднал при антиподите, си­гурно съм ги събудил и... И се огледа, но нищо не видя около себе си. И като се вайкаше и се оглеждаше, то започна да се спуска внимателно надолу. И ето го, стои там, а край него - автомобили милиони и камиони мили­они, трактори, мотоциклети - ръмжат, бучат, боботят и димят, та пушек се вдига.

Облачелебяло повдигна глава и в зелените му очи нахлуха мъгли. Триста тридесет и седем хиляди комина бълваха пушек и ниски мъгли се стелеха над земята.

- Може да са антиподи, но може и да не са! - рече си кончето. - Ще бягам!

И като каза това, хукна.

Спирачки скърцаха, ревяха мотори, Облачелебяло тичаше между багери и трактори, кашляше и се задъхваше сред потоци от мотоциклети и автомобили и цвилеше олеле! олеле!олеле!наум.

- Кон, кон бяга сред града! - викаха учудени гласове. А Облачелебяло продължи да се провира през пото­ците и реките дим и пушек и си отдъхна, чак когато спря под планината.

- Бррр! - рече си то, като продължаваше да потръп­ва. - Страшна работа, страхотно нещо, страхотия страхо-тарска!

И продължи да трепери още няколко дни. Спря да трепери, когато пристигна на поляната.

- Ех! - въздъхна кончето и, като се увери, че това е наговата поляна, а не на антиподите, подгони едно облаче. А след това се наведе и очите му се напълниха със свежа зеленина.

Ей така минаха няколко дни. И още няколко се извървяха. Но не станаха незапомнено много. Незапомне­ни времена имаше само в старите приказки.

- Ето го, ето го! - завикаха една сутрин весели гласове.

Облачелебяло вдигна глава и видя, че към него тичат деца и майки, и бащи, баби и дядовци, вуйчовци и лели.

- Ето го! - пищяха те.

Едно пъргаво момче хвърли ласо и кончето усети как въжето го стегна и дръпна напред.

- Не искам долу - рече то и зелените му очи се напълниха със сълзи. - Там не може да се диша! Много е шумно, много е сиво!

- И ние не можем да дишаме без теб! - викнаха всички. - Ти спаси града ни! Ти си наша гордост, наша слава!

И както крещяха, го свалиха от планината и отново го качиха на паметника. Така пак всичко тръгна по старо­му. А за да не избяга кончето, по ъглите на улицата сложиха кръгли табели с надпис: Забранено за коне!

Ала скоро след това, когато всички заспаха, много тихичко, на пръсти Облачелебяло слезе от паметника и, внимавайки да не вдига шум с копитата си, започна да се промъква край стените на къщите. Но на първия ъгъл го спряха табелите: Забранено за коне! Преминаването на коне е забранено!

- Бре! - рече си кончето. - Цъ-цъ-цъ! - И докато си казваше цъ-цъ-цъ!, започна да се ядосва. И зеленият му поглед припламна. Кончето погледна всички табели и те позеленяха.

- Щом светят зелено, значи пътят е чист! - рече си то. - Това го пише и в учебниците.

И мина спокойно. И продължи да върви, защото всеки път, когато му се изпречваше табела, то я поглежда­ше и тя светваше зелено.

Ако някога, ако някога ви се случи да минете край онази планинска поляна, сигурно ще видите кончето. То тича по нея, в ушите му - шум от криле пеперудени, а очите му - пълни със зелена трева. Облачелебяло гони облаците и внимателно потропва с копита, за да не събуди антиподите, които спят от обратната страна на земята. И съвсем не мисли за паметника.

Затова не се опитвайте да го върнете.

 


напред горе назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух