напред назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Като ситен дъждец


All you need is lоve...
The Beatles

 

Много години, може би десет, може би сто и десет, Едикойси строеше комини. Комини на заводи и на тецове. И комини на къщи строеше - през деня, а привечер свиреше на гайда.

Ей тъй - надува гайдата, песента се носи като облак, сянката й пада върху реката и рибите сигурно чуват песента, защото водата леко се набръчква и започва да трепти.

А Едикойси поглежда надолу света, взира се в нощната природа, може би от десет, може би от сто и десет метра и очите му се радват.

Ни в стая, ни в дом живее Едикойси, а на комин.

Ей тъй, седи на върха на комина, клати си краката под сухата луна и надува гайдата.

Песента руква като свежа вода, капе върху червените покриви на света и по тях избуява трева. Тревата е млада и зелена, бели магаренца затропват с копитца сред нея, а Едикойси продължава да свири и комините разлистват едра-дебела сянка.

Но веднъж, когато ветровете се издигнаха нейде отдолу, топли и зелени, Едикойси набърчи нос и спря да свири. И носът му долови тих, но упорит като ситен дъждец мирис. Тогава, намръщил лице, Едикойси наду ядосано гайдата. И дочу тънко гласче, в което сякаш бяха скрити седем-осем скакалеца.

- А магаренцата твои ли са?

- Да! - рече Едикойси. - Паса ги нощем. Денем нямам време.

- Много хубаво! - каза гласът. - Но и много лошо!

- Важното е да ти спори работата, - отвърна Едикойси през зъби.

- Но моята не спори! - рече гласецът. - И не спори с мене. Изтъпкахте ми доматите.

- Ти да не си момиче? - запита Едикойси. - Как те казват?

- Смрък-трък! - чу се гласът като смутена въздишка на седем-осем скакалеца. - Хък-мък!

- Ха-ха! - подскочи Едикойси. - Хъка-Мъка! Хъка-Мъка!

И като нави новото име на пръста си, той започна да го намотава наляво-надясно.

После стана тихо. Едикойси се ослуша и се усмихна в тъмното. Чу само туп! туп! туп! и се досети, че това са сълзите на Хъка-Мъка. Туп! Туп! - капят на земята -бистър и ситен дъждец.

- Да плаче колкото си ще! - каза той. И се приготви за сън. - Този мирис на доматени листенца ще развали съня ми. Ще провали деня ми, комина ще събори. А кое е по-важно, а кое е по-нужно?

И после, затваряйки очи, си помисли, че най-добре ще бъде, ако всички момичета станат изведнъж русалки. Или още по-добре - риби. Така никой няма да разбере, че плачат, така никой няма...

И тук вече Едикойси заспа, спокойно обронил глава върху гайдата. И започна да сънува...

Трябва да ви кажа, че Едикойси е обикновен човек. Без брада и мустаци. И без лунички. Дори ризата му е само бяла, защото я изпира в утринната роса. И докато зида, тя се ветрее на слънчевия вятър. Като перчем на комин се ветрее и съхне.

А в това време долу Хъка Мъка отглежда домати. Едри и хрупкави като ябълки, те растат в сянката на комина, ХъкаМъка ги прекопава редовно и когато станат оранжеви, ги раздава на децата. А мирисът на зелените им листенца се носи по вятъра и дразни Едикойси. И го разсейва и той просто не може да работи.

- Ти ще видиш, хъкътъ-мъкътъ! - казваше той разлютен и спираше да работи. И надуваше ядно гайдата. Магаренцата зачаткваха с копитцата си, гонеха се в доматената градина, а сълзите на Хъка Мъка потичаха от сините й очи и земята бързо ги попиваше. И тя говореше неразбираеми думи, те тупваха на земята като сълзи и земята бързо ги попиваше.

А Едикойси вече заспиваше. Даже вече спеше. Но сънуваше особени сънища. Нито хора, нито реки, нито животни и риби, а само неразбираеми думи. Ужасно миришеха думите на доматени листа, докосваха го и, без да имат шипове на таралеж, го боцкаха.

Едикойси се бранеше от тях, но думите шумяха около му и тихичко тананикаха: Ти нищо не разбираш, ти нищо не разбираш!

Събуждаше се уплашен.

- Ако искаш да забравиш лошия сън, погледни възглавницата! - казваше едно време дядо му Еди Едикойси.

И Едикойси поглеждаше гайдата, която лежеше под главата му, а след това се изправяше и започваше да зида.

И бързаше. Сега не го засягаха чуждите думи, зидаше и отвреме навреме поглеждаше надолу света, може би от десет, може би от сто и десет метра.

Коминът стигна облаците и Едикойси спря да зида. Беше онова време, когато жълтурчетата се канеха да станат глухарчета.

Хъка Мъка видя как Едикойси слезе долу, погледна комина и много доволен тръгна към ъгъла, стиснал под мишница гайдата си.

- Няма ли да посвириш още малко? - запита тя. -Тъй ми харесва песента за магаренцата...

- Те са си мои! - рече той, без да се обръща. - Бързам!

И бялата му риза, изпрана на ранина в росата, блесна като усмивка. И както блесна, помръкна зад ъгъла.

Едикойси бързаше. Него го чакаха дела - комини го чакаха. Вървя дълго. Встрани от пътя щъкаха пъдпъдъци, миришеше на узрели щурци, а зад него препускаха магаренцата невидимо и копитцата им меко чаткаха в зеленото.

После се свечери. И Едикойси заспа сред полето върху възглаве от щурци.

Тази нощ той не сънува нищо. Стана по изгрев, изпра в утринната роса бялата си риза и набърчи нос. Въздухът не миришеше на доматени листа.

- Тук ще мога да работя сериозно! - рече той и се огледа.

Много години, може би десет, може би сто и десет, той беше вдигал комини до облаците. И щом видеха комина, хората веднага идваха и построяваха до него тец или завод, или къща. Комините пушеха и, когато Едикойси си тръгваше, те му махаха за добър път с топлите си перчеми.

Тогава той вървеше през полята, на заник надуваше гайдата и си мислеше, че е хубаво, когато можеш да направиш поне едно място на света, където да дими огнище...

И намираше такова място и построяваше още един комин.

Сега, когато беше загърбил мириса на зелени доматени листенца, той се оглеждаше наоколо и вдъхваше въздуха. Като се увери, че отникъде не извира онзи мирис, започна да строи.

Коминът тръгна, но спря по средата. Наклони се малко встрани, олюля се като тревичка, върху която е кацнала калинка, и остана тъй. Няколко дни Едикойси опитваше да изправи комина, разваляше го и отново го започваше, но той винаги спираше по средата. Накланяше се и не искаше да тръгне към облаците.

- Странна работа! - помисли си той. - За пръв път ми се случва!

И за пръв път усети умора.

- Ако посвиря, може да ми олекне, - рече си тогава и посегна към гайдата. Но умората се завъртя около него, природата се завъртя наоколо и го налегна сън.

Присъниха му се не чужди думи, като преди, а бял път. Ослепително бял път, светлината му просто боде очите, светлината му сякаш погубва очите на нощта. Той е буден. Върви и пристъпва по пътя, а зад гърба му потропват ситните копитца на бели магаренца. Тича той, магаренцата тичат зад него, вятърът издува ризата му, зад завоя се издигат комини, пълзят към облаците, после се накланят настрани и се стопяват като облачета в небето.

И магаренцата се стопяват във въздуха и все едно, че нищо не е било. Нямало е нищо. Нямало е сън.

Едикойси се събуди и скочи в мрака.

Беше широка нощ, надупчена от светулки, насечена от щурци. Хубава нощ беше, но очите му се свечериха от тъга. Посегна към гайдата, наду я полека и тогава усети с цялото си тяло, с пръстите и очите си, с гърдите и нозете си, онзи аромат на зелени доматени листенца, който някога го дразнеше. Той извираше на вълни някъде от самия него, замайваше го приятно и Едикойси надуваше гайдата и песента се разсипваше във въздуха като ситен дъждец. И свиреше тъй, че даже рибите в реката се развълнуваха и излязоха на брега да подишат суха луна и ситни звезди.

Свири цяла нощ.

И усети, че е мокър. Цялото му тяло е мокро от песен, но той вече не е уморен, усеща сили в ръцете си, нощта се разпуква и в пукнатините й проблясва денят.

Едикойси остави гайдата и започна да зида. Коминът тръгна и по пладне беше готов - висок и прав - забит в облаците.

- Вече разбирам! - рече той и избърса потта от челото си.- На света има нещо, което е като ситен дъждец. Вървиш, вървиш и не го усещаш. А когато го забележиш, вече си мокър до кости...

Сега на сърцето му беше леко и на очите - ведро.

Той слезе от комина и, без да го погледне, тръгна по белия път, стиснал под мишница гайдата.

Зад него ситно-ситно потропваха копитцата на белите магаренца, а във въздуха миришеше на зелени доматени листенца.

 


напред горе назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух