напред назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



През тревата на годините


На Маргарит Минков

 

Веднъж, още като беше бебенце, Човекът-шапка откри пълзенето. А малко след това - дръжката на вратата. Дръжката беше бляскава като звезда и Човекът-шапка, като рече ха!, протегна ръка към нея. И се изправи. И направи крачка.

По-късно, когато вървеше през тревата на годините, той си рече, че това е било най-важното. И докато крачеше така, все това си мислеше. Важното е да направиш първата крачка. Другото идва от самосебе си.

Наистина, другото беше дошло. Но трябваше да изкрачи много години под луна и слънце, нахлупил шапка­та от заешка кожа здраво на главата си.

Човекът-шапка беше избродил всички пътеки и пъ­тища. Беше вървял до коляно в ливади с тинтява и иглика, беше газил реки и потоци, с ясните си очи беше виждал как пролетта излиза зелена от пъпките на дърветата и още хиляди неща. И ей така, полека-лека, той откри последно­то. Чудесното откри.

Веднъж, както си крачеше замечтан, той се блъсна в една скала. И си помисли, че ще му излезе ужасна цицина. И докато си мислеше това, усети, че продължава да върви. Продължава да крачи навътре в скалата. Озърна се и видя край себе си сиви стени. Направи още две крачки и се измъкна навън.

Беше много учуден, но като опита няколко пъти,

като прекоси цялата планина, така, както влак минава през тунел, учудването му престана и Човекът-шапка си рече:

- Чудесно! Чудесно! И продължи да крачи в годините. Върви си така с ясни очи под ясното небе и всичко му е ясно. Но един път се натъжи.

И като се натъжи, спря и седна.

- Ето - рече си той, - мога да крача. Мога да стоя под вода четири седмици и половина. По дърветата се катеря, без да се държа с ръце; Знам да свиря като кос и като радио. Ако река, и с кълбо назад ще обикаля земята. Само не знам как се лети.

Затова сега седеше на камъка. С натъжени и ясни очи под ясното небе. И нещо не му беше ясно.

Свечеряваше се. Нощта започваше да капе от листа­та на дърветата и ливадите изпускаха дъх на лунна влага. Човекът-шапка погледна нагоре и видя как един бръмбар се кани да литне. Поклаща се на тънко клонче и се кани...

- Ух! - рече Човекът-шапка и се плесна по челото. И скочи на крака. После се покатери по дървото, така, както си знаеше - без ръце, без ръце. Застана на върха - същин­ски нощен бръмбар в здрача и, като стисна здраво шапката над ушите си ... полетя. И летя... летя... докато падне. Изтърси се, търкулна се в лунната трева, преметна се през шапка и усети, че кракът му се оплита в нещо. Затаи дъх и дръпна полекичка, а после по-силно.

- Помощ! Помощ! - завика някой неочаквано. -Пакостници! Полиция!

Ей тук, съвсем наблизо викаше този някой и Чове­кът-шапка се прилепи до земята. И опита да отплете крака си.

- Не дърпай, ще скъсаш нишката! - завика още по-силно онзи отвъд и Човекът-шапка усети, че нещо го влече назад.

- Положението се заплита! - рече си той. - Чудя се дали да не стана невидим!

Това беше много лесно за него, но после реши, че никак не е честно. Щом е направил пакост, трябва да се оправя сам.

Ей така се запозна... Така той се запозна... с едно момче.

Седи си момчето, седи си в люлка: залюлявка-полюлявка, плете вълнен чорап и похрупва нещо в нощта.

- Бас държа, че ядеш карфиол! - рече Човекът-шапка, като освобождаваше крака си. - Просто не мога да понасям миризмата му!

- Много приятно е да се хрупа! И карфиол и зеле! -обади се момчето. - Това ми е любимата храна.

- Още като те видях, разбрах, че си карфункел - каза Човекът-шапка. И започна да намотава на кълбо конеца прежда, който го беше оплел.

- Може да съм карфункел, може и да не съм! А пък ти си пакостник!

- Щом ядеш карфиол, значи си карфункел! - каза Човекът-шапка. - И то с главно "К".

- Добре - рече момчето, без да се обижда. - Точно се чудех какъв съм. И се залюля.

- Карфункел! - повтори Човекът-шапка, а след това запита:

- Ти какво плетеш?

- Всичко! - отвърна Карфункел.

- А само вечер ли?

- Винаги! - рече той. - Сутрин, по пладне, след обяд, преди вечеря, след вечеря и после.

- И не се разхождаш?

- Празна работа. - измърмори Карфункел. - Губи време! Ти не плетеш ли?

Ако трябва - плета, ако трябва - летя, ако трябва - крача! - каза Човекът-шапка.

- А аз плета, полюлявам се и гледам - продума бавно Карфункел. - Ето, сега си измислих нова плетка. Свивка - наметка, три наметки и пак - наметка.

- Фу! - рече Човекът-шапка. - Плете и гледа! Седи и гледа! Че то, като се люшкаш и не вървиш, какво има да гледаш. Годините минават край тебе, а ти не ги виждаш. Слънцето се търкаля край тебе, но не за теб.

- Става ми мъчно понякога - каза Карфункел и се опита да се усмихне. Но веднага се наведе и завърза една скъсана нишка. - Понякога ми се струва, че ме затрупват облаците, и ми се ще да се изправя, но ме е страх. Страх ме е, че ще се уморя. Ти не се ли изморяваш?

Никой не му отговори.

- Не те ли е страх, че ще се измориш, като ходиш? - запита отново Карфункел с тих глас и повдигна глава.

Наоколо нямаше никой. Той се огледа и видя как кълбото прежда само се търкаля по земята, после се вдига във въздуха и като вълнен спътник се понася към звездите. Той дръпна нишката, но спътникът продължи да се отда­лечава.

- Върни се! - завика Карфункел и, за пръв път откакто се помнеше, се изправи на крака.

И кълбото се върна. Повъртя се край него и тупна на земята. Чу се още едно тупване и вик:

- Успях! Успях!

- Какво? Кой? - обърка се Карфункел, но в същия момент някой го прегърна и го повлече в луд танц през росната ливада.

-Странно! - помисли си той. - Уж има някой, а няма нищо.

И го рече на глас.

- Аз ти казах, че си пълен Карфункел! - обади се Човекът-шапка и веднага стана видим. - Преди малко успях да полетя както летят птиците. А сега бях невидим.

Да не мислиш, че е много трудно.

- Не мога да знам - промълви тихо Карфункел. -Разбрах, че съм карфункел, но все пак обясни ми...

- Трябва да гледаш срещу слънцето, без да мигаш -прекъсна го Човекът-шапка. - И да крачиш. А след това става чудесно.

- Добре! - рече Карфункел и му се стори, че е събрал сили. - Не е ли страшно все пак?

- Ще видиш! - каза Човекът-шапка и намести здраво на главата си -заешката шапка. - Най-напред трябва да откриеш първата крачка.

- Малко ще ми е мъчно за плетката - рече Карфун­кел, - ще ми е мъчничко!

И погледна люлката -люлката: залюлявка-полю-лявка. Видя я празна и се натъжи ужасно.

- Щом тръгнеш веднъж, пак ще се върнеш. А щом се върнеш, ще донесеш нещо. Или в джоба, или под шапката.

- Нова плетка ли? - оживи се Карфункел и погледна Човека-шапка в ясните очи.

- Сигурно - рече не много уверено Човекът-шапка. - Може би.

И стана невидим.

- Къде отиваш? - завика объркано Карфункел и побутна с крак кълбото прежда.

- По пътя, по пътя! - чу се отдалеч. После стана тихо. Нощта се беше отцедила в тревата и Карфункел видя, че съзорява.

 

София, 1977 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух