напред назад Обратно към: [Иван Атанасов][СЛОВОТО]



То дебне в мрака


В блока беше тъмно и тихо като в гробница. Били опипа внимателно студената стена. Търсеше ключа за лампата.

Внезапно пръстите му потънаха в нещо меко и влажно.

Той извика и отскочи назад. Сети се, че в джоба си има фенерче. Измъкна го. Ръката му трепереше от напрежение.

Бледият сноп светлина освети прясно одрано човешко лице. Някой го беше закачил на стената като чудовищен плакат.

Момчето изпищя и изпусна фенерчето. Писъкът му отекна, многократно повтарян от ехото в коридорите и стълбищата, заблъска се от стена в стена и накрая замря с дълбока въздишка.

Предсмъртната агония и кръвта бяха променили лицето до неузнаваемост. Но не и сребърните обеци с формата на костенурки, които миналата Коледа Били беше подарил на майка си.

Той хукна слепешката напред. Щеше да тича, докато не се събуди от този ужасен кошмар, а после щеше да лежи в леглото си с отворени очи, докато нощта си отиде и споменът за него избледнее.

Тъмнината го обграждаше отвсякъде, гъста като размътена блатна вода. Изведнъж го обзе усещането, че не стъпва по циментовия под, а гази в тресавище. И с всяка крачка затъва все по-надълбоко и по-надълбоко. Водата вече почти го покриваше, нахлуваше в устата и в носа му, задушаваше го в ледената си мазна прегръдка. Опита се да изкрещи за помощ, но от гърлото му излезе само хриплив шепот.

Той изплува с мъка на повърхността на зеленикавата вода и пое дълбока глътка въздух. Сърцето му препускаше бясно, кръвта пулсираше в слепоочията му.

В началото помисли, че си въобразява. После трепна, понеже го чу отново. Някакво мляскане.

Обърна се рязко назад. Нямаше никой.

Безкрайното мочурище се простираше отпред, изтичаше от двете му страни и се губеше сред полумрак. Гъсти изпарения се виеха на вълма и плуваха над лъскави черни локви. Задушлива воня изпълваше неподвижния въздух.

На десетина крачки пред момчето нещо съскаше и бълбукаше. По водата се разбягаха широки кръгове, последвани от по-малки вълнички. Жълтеникавата кал запулсира като жива и наоколо се разнесе отвратителна смрад.

Били тръгна напред, като държеше водните кръгове под око. Те обаче растяха бързо и сякаш оживяваха. Ето, някои вече протягаха към него хищно раззиналите си усти. Той побягна.

Въздухът над мочурището стана още по-влажен, калната вода се разливаше в широки локви, сред които момчето намираше все по-трудно къде да стъпи, без кракът му да затъне в бълбукащата тиня.

Вълните го следваха неотклонно. След тях на повърхността изскачаха малки мехурчета и се пръскаха с особен звук, наподобяващ мляскане.

Бързайки, Били се препъна в някакво коренище. Залитна и се пльосна в лепкавата кал с цвят на разложена плът. Протегнатите му ръце потънаха дълбоко в коварната тиня и лицето му се удари в мрачното блатно огледало. Разнесе се тихо съскане, зловонието изпълни ноздрите му.

От калта изникна уродлива, люспеста ръка. Имаше ципа между пръстите и дълги, мръсни, нащърбени нокти.

Ръката се впи в гърлото му като пиявица и дръпна главата му под водата.

Момчето се замята, решено да се бори докрай със съществото, което се опитваше да го удави. Извиваше се, риташе с крака, за да се измъкне от желязната му хватка. Пред стиснатите му очи заплуваха огнени кръгове, ушите му се изпълниха с бучене.

Жадувайки за глътка въздух, Били отвори уста и се нагълта с блатна вода. Закашля се, опита се да изкрещи, но вече беше късно. Главата му увисна безпомощно, тялото му спря да се бори. Обгърна го мрак.

Когато дойде отново в съзнание, блатното чудовище се беше надвесило над него. От сплъстената му коса с цвят на водорасли се отцеждаше кална вода. Кошмарното му люспесто лице беше разполовено от огромна жабешка уста, от която стърчаха остри като ножове зъби и дълъг, раздвоен език. Фосфорециращите му сиви очи го гледаха лакомо.

Съществото сграбчи Били за раменете, вдигна го от студения под и го разтърси. Момчето понечи да извика. Изведнъж уродливото лице пред него се разтопи, сякаш беше от восък, и придоби човешки черти.

Били се вгледа онемял в сивите очи на баща си.

– Съвземи се, чуваш ли, съвземи се! – съскаше чудовището.

Само че това вече не беше то. Бащата на Били се опитваше да го свести.

– Татко – прошепна невярващо момчето.

– Били! Добре ли си? Защо лежеше на земята?

– Къде е чудовището? – озърна се плахо то.

Том Гартли изгледа деветгодишния си син неразбиращо.

– Какво чудовище?

– Блатното, изскочи от тинята и се опита да ме удави.

– Що за глупости? Чудовища няма.

Момчето се отдръпна обидено от баща си и заяви с твърд глас:

– Има! Аз го видях.

– О, по дяволите! И къде живее твоето чудовище?

– В мазето.

Том Гартли въздъхна и поклати глава. Спомни си за собственото си детство, когато си лягаше с книгите на Стивън Кинг и вярваше, че в гардероба му живее таласъм. Тогава заспиваше на светната лампа. И винаги внимаваше краката му да са добре завити, за да не изскочи една ледена ръка изпод леглото и да го сграбчи за глезена.

– Добре, сега ще отидем в мазето и ще останем там, докато не признаеш, че чудовища не съществуват.

– Не, татко, недей...

Но Том Гартли остана глух за молбите на сина си. Стисна го здраво за ръката и го затегли решително към асансьора.

– Не! То ще ни изяде, също както изяде мама...

– Кога ще пораснеш? Майка ти умря от рак, а не от зъбите на твоето чудовище.

Той натисна бутона и индикаторът започна да примигва – девет, десет, единадесет, дванадесет... Светлината спря на техния, тринадесетия етаж. Вратите се разтвориха.

Били изпищя и закри очите си с ръце.

Кабината приличаше на кланица. Стените бяха опръскани с кръв, а по пода лежаха оглозгани кости и парчета недоядена плът. Имаше откъснати човешки крайници, разпиляни вътрешности и разкъсани лица, отворили уста в безмълвен писък.

Том Гартли набута сина си вътре и затвори вратите. Въобще не забеляза труповете. Били се сви до него, като внимаваше да не се допира до окървавената стена и потръпна от ужас, когато асансьорът тръгна, премазвайки една обезобразена от зъбите на чудовището ръка.

– Хей, да не си глътна езика?

Бащата хвана момчето за брадичката и вдигна мъртвешки бледото му лице към себе си.

– Изглеждаш, сякаш току-що си видял труп.

Били не отговори. Асансьорът забави ход и той неволно погледна към прозорчето на вратата. В мрака зад дебелото матирано стъкло го гледаха с копнеж две сиви, фосфорециращи очи.

– Не отваряй! – Момчето блъсна баща си и спря асансьора между етажите, после натисна бутона за избата. Кабината се разтърси, изскърца заплашително и продължи надолу. Очите изчезнаха. Били изтри в панталоните си полепналата по ръцете му кръв и се загледа в индикатора: четири, три, две, едно... Етажите отминаваха със страхотна бързина. Нула. Асансьорът спря. Лампата угасна и кабината потъна в мрак. Бяха пристигнали.

– По дяволите! – изруга Том Гартли, дръпна аварийната ръчка и разтвори вратите. – Ето го и мазето.

По-добре кажи ада, помисли си Били, но не каза нищо. Баща му излезе от асансьора и спря нерешително, като се мъчеше да си припомни къде е ключът на лампата. От коя страна беше – отляво или отдясно? Странно, не си спомняше толкова просто нещо. Опипа мазилката наслуки, намери ключа и го натисна, но не се случи нещо. Дали не беше изгоряла крушката?

Все още стоеше там, когато чу звука. Цялото му тяло се вкамени и мъжът наостри слух. Не, сега не се чуваше нищо. От нерви е, реши той, само си въобразявам. И тогава го чу отново – някакъв приглушен, стържещ шум. Може би стъпки? Не, само тишина. Тишина и мрак. Нищо.

Том Гартли напипа запалката в джоба си. Извади я и щракна. Бледият пламък трепна и освети стръмното стълбище, което водеше надолу към зловещия мрак, изпълнил лабиринта от коридори.

– Стой плътно зад мен и внимавай къде стъпваш – подхвърли през рамо на сина си и се спусна по тесните стълби. В ноздрите му нахлу киселата миризма на гнилоч. Въздухът беше тежък, неподвижен и лепкав като паяжините, които висяха в ъглите.

След няколко метра коридорът се раздвои. Мъжът се поколеба за миг, после тръгна надясно, по познатото му разклонение.

От увитите в зелен изолирбанд тръби над главата му се процеждаха на равни интервали мръсни капки вода. По сивия под на мазето се разливаха зловонни локви, между които лазеха необезпокоявано тлъсти черни хлебарки. Дебелите бетонни стени бяха влажни и плесенясали, а до най-близката избена врата бяха струпани купища изгнили вестници. Истински рай за плъховете.

– Виж, Били, няма никакво чудовище.

Зад него нямаше никой.

– Били, къде си?

Отново чу приглушен шум от стъпки. Този път беше сигурен – идваше от разклонението на коридора, което преди малко беше подминал.

– Не се крий, ела!

Стъпките престанаха.

Протегнал запалката пред себе си, Том Гартли се върна назад, зави зад ъгъла и тръгна по посока на шума. В мазето тежеше гробовна тишина. Вонята постепенно се засилваше. Мракът го притискаше все по-плътно в студената си прегръдка. Дали пък чудовището наистина не съществуваше?

– Били, излез! – изкрещя той.

Отговори му ехиден кикот. Кръвта замръзна в жилите на уплашения мъж. Той се огледа трескаво и облиза изпръхналите си устни.

От тъмнината го гледаха десетки червени очи. Тук беше пълно с плъхове.

Том Гартли се обърна и побягна. Внезапно се спъна в нещо меко и падна по очи. Под него имаше нечие тяло.

Запалката все още беше в ръката му. Щракна. Треперливото пламъче освети кървящи очни кухини и разтегнати в предсмъртен писък устни.

Изкрещя.

Беше разпознал Били.

Той скочи на крака, хукна обезумял от страх назад по коридора, изкачи с препъване стръмните стъпала и се втурна към асансьора. Вмъкна се в спасителната кабина, затвори вратите и се облегна на стената. Едва сега си пое дъх и се опита да успокои ритъма на сърцето си. Това не е истина, това не е истина...

Но нечии пръсти с остри нокти стиснаха грубо топките му през панталона и докато се гърчеше от болка, един мляскащ, натежал от слюнка глас изрече насмешливо в мрака до ухото му:

– Наистина ли вярваше, че живея в гардероба ти, Томи?

 

1995 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван Атанасов][СЛОВОТО]

 

© Иван Димитров Атанасов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух