напред назад Обратно към: [Димитър Христов][СЛОВОТО]



Топола


Тя стърчи между сивите блокове

и нехае за тяхната скука,

като в някаква яма дълбока

острието є търси пролука.

 

Тя протяга ръце към небето

и с нозете прониква в земята,

и се люшка сред битието

анонимна и непризната.

 

Но когато надвисне зловещо

похлупакът над хорските покриви,

тя го вдига на своите плещи

със снага омълнена и мокра.

 

И когато угаснат очите

на самотните телевизори,

тя нашепва на всеки ням зрител

словеса най-копнежни до призори.

 

Как щастливи са птиците в нея –

колко песни, любов и възторзи,

а балконите празни линеят,

угнетени от градската проза.

 

Тя зове, но дали ще я зърнат

иззад прашни стъкла и завеси

със очи разширени и мътни,

зрящи само към интереса.

 

И така... ще изчезне тополата

със озона, със песните, с птиците,

неразбрана, зелена и гола –

непогалена, тъжна девица.

 


напред горе назад Обратно към: [Димитър Христов][СЛОВОТО]

 

© Димитър Христов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух