Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Леко прегърбена, черна и зла

гледа навъсена света през стъклото.

Ала навярно е някак сама,

някак самотна е там, над бюрото.

И от години стърчи все така.

Животът мени се, светът е различен.

Свежият дъх на януарска зора

за нея е чужд, за мен – носталгичен.

Но тя е привикнала с малкия свят,

там се е сгушила, сякаш от болка.

Понякога тъжно ме гледа в нощта

и аз наблюдавам я – колкото, толкова.

Бог рече: „Да бъде светлина!“

Да бъде, да бъде, но май че не беше.

Не беше в душите на хората днес.

Не беше в дома на бедняка – той мреше.

Не беше на улицата, където видях

бездомник да глозга противни огризки.

– Не бе ли замалко?

– Не беше, уви.

Е, ще се сгрея от твойта усмивка.

Тъй си говорехме с лампата ний,

тя целомъдрено гледаше празно,

аз проницателно кимах с глава

и й подменях крушката бавно.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!