Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Понякога, когато гледам през прозореца,

си казвам: времето е спряло.

И виждам не света навън и хората,

а себе си – като във огледало.

Понякога пътувам все навътре, в бурята,

дълбоко под обвивката човешка.

Но всеки път се лутам, губя се в душата си,

изгубвам смисъла на тази грешка.

И съзерцавам локвите с цвета на тъжни спомени.

Дали не плува там сърцето в плитчини зловещи?

Дали на дъното мечтите и илюзиите

не са погребани между безбройни свещи?

Кръщавам враните по жиците и клоните.

И всяка носи свое име.

Пак те политат над града безсмъртни,

но падат мъртви във комините.

Съдбата строга разпорежда се

с наивността и алчността човешка.

Богат бедняк, красив грозник и гений див.

Пастирът маха със насмешка.

А долу локвите са все така безмълвни,

погълнали са сякаш небесата сини.

Със клечка от прекършено дръвче,

върху водата,

дете изписва думите: „Прости ни!“

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!