Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Изчезвам, тръгвам си и няма ме!

Пак бързам към отминалите кадри на живота.

Стоп! Лентата назад върни! Поправка!

Композиторът изписва нова нота.

Трябва да съм там навреме!

Нещо случило се е, но грешно.

За едни – комично, смешно,

а за други – непосилно бреме.

Лентата гори! Пожар!

Нищо никога не е било!

И край! Кошмар!

Напразно съм живял!

Но за какво?

Нова лента – кадрите са празни.

Във филма пак играе някой друг.

Еднообразен, чернобял,

без картина и без звук.

Негатив – размазан, сив,

„преди“, „сега“ и „след“ ги няма.

А фотографът пак крещи: „По двама!“.

От снимката изрязвам другия,

изрязвам този спомен жив.

Аз съм затворник във албум!

Когато страницата се затръшне,

настъпва непрогледен мрак.

И падам мъртъв, без душа.

Щрак, щрак, щрак!

Развалина!

Обществен враг!

От „тук“ до „там“

и от „тогава“ до „сега“.

Щрак, щрак, щрак!

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!