Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Черни рози пак разцъфват

върху покрива на катедралата.

И давят се в дъжда горчив

под черното небе.

И с леден дъх на смърт

пак шепнат хората

Словата им отлитат надалеч

със северните ветрове.

А долу, на площада,

бродят без посока

черни слънчогледи

със окапали листа.

И главите им са устремени

не към Хелиос,

а към Хадес,

към всевечната тъма.

Като фар в нощта

пак свети катедралата,

ала с черна, мъртва светлина;

тя не доближава хората към Бога,

а ги тласка към ръба на пропастта.

Вътре в нея никой не се моли;

от иконите надничат вси светци с избодени очи.

Черни, кървави следи – отвеждат те до трона,

а на него дяволът, във центъра на пентаграм, седи.

Сам, единствен той, апостол Павел,

днес праведен християнин,

вчера виден фарисей,

гледа той прекършения кръст и плаче;

плаче и във ужас плах и тих немей.

Ето, че на служба идат слънчогледите

на отеца свой злокобен да се поклонят.

Траурен камбанен звън оглася катедралата –

шести ден, във шести час, за шести път.

Ранно утро е – надига се зората,

черен диск всред черния простор.

Седем слънчогледа, странно пожълтели,

с вдигнати глави тропар запяват в хор.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!