Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Като негаснещ лъч в безкрайната тъма,

аз бродя из самотните души.

И в мойта длан, със нежна светлина,

мъждукат крехките мечти.

Под дънерите мъртви на паднали тополи,

аз чувствам болката на майката земя,

че паметници свои въздигаме все нови –

гранитни крепости на пустота.

Пълзя нагоре към короните дървесни,

където черни врани свили са гнезда,

а траурните небеса

с наслада слушат грозните им песни.

И сгушен между клоните безлистни,

аз устремил съм взор в простора.

Към тъжните, сами звезди,

към сенките на хората.

Протягайки ръце към тях,

усещам полъха на люта зима.

Гората чезне в тишината

на вечно снежната пустиня.

Във нея лутам се от векове

и търся извора на топлината.

Където, измежду безброй цветя,

разцъфва розата под похлупака.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!