Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Тъмнината – отдавна преминала,

а светлината – внезапно изстинала.

Залезът среща нова зора,

понесен на безсмъртни крила.

Илюзиите – новият ден,

са липсващо късче от забравен десен...

Безпътицата е новата цел.

Пристигащ от крайпътен мотел,

носещ във себе си още мечти

на забравени пясъчни дни.

И това е, което ни свързва.

Под гланца на смътните спомени

какво ли ни шепнат пак клоните.

Очи, устремени да зърнат пороя.

Звездоброецът – птица в простора.

Когато не говориш – обичам да слушам

и в себе си пак да се лутам.

Когато заспиваш, обичам да бдя

над главата ти, стиснал в ръка

твоите сълзи и усмивки.

Но всичко се дави отново в смола

и тихо отеква в нощта.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!