Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Когато привечер гледам твоите снимки на рафта,

ми се ще да съм само педя висок.

За да мога до теб, сгушен в дървена рамка,

да порасна уверен и строг.

Понякога спомням си твоите думи

и погледа твой въздълбок.

Тогава душа се, пристегнат от пръстен,

единствено педя широк.

Съседите са на море!

И залезът жалък е толкова празен,

и празен е целият блок.

Когато, да, тебе, тебе те няма -

пак педя е лъвският скок.

Няма ги песните, няма ги филмите,

няма го стария свят.

Слънцето златно угасва зад Витоша,

звездите са педя назад.

Но педя човек ли съм щом във Вселената

взирам се с педя мечти?

Назад във годините, когато нас двамата

никой не ще раздели.

И ето, отново е юни.

И вечер е.

Жега и задух навред.

Аз съм във Флорида, в кадилак кабрио

с пура и уиски със лед.

До мен на седалката е снимката в рамката,

която отмъкнах със мен.

Отивам в казиното, а после на кино –

ще стана богат бизнесмен.

И само понякога, вечер, през лятото,

ще пиша: „На София с любов!“.

А после ще дишам със сладостно чувство,

далеч от пейзажа суров.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!