Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Някой подшушна ми вест непозната –

разумът чакал на гарата.

Да вървим, че да го посрещнем.

* * *

Беше към десет, десет и нещо.

Потегли и нашата делегация.

Начело със кмета, отзад – Котараците.

На перона чакаше цялата нация.

Там бе и другарката Грета.

Рекох й:

– Чувам, приятелко стара,

че разумът чакал на гарата.

Да си позапозната?

Плахо огледа се тя сред тълпата

и чак тогава пророни с уста:

– Крия го тук, под полата.

Среща отново в пет – под светофара.

Бе вече късен следобед,

а хората бяха дори повече.

Но уговорката си е уговорка.

Оле-ле!

И с Грета само се гледаме –

не говориме.

Уж случайно,

завихме след малко във някаква пряка…

И спряхме се.

Ето го разума!

Чудесно, сега ще напиша статия.

Последва гръм.

После – апатия.

Кървях от корема,

като при злополука с бременна.

Над мене –

дим от барут и очите на Грета.

Чувах звука от сигнални ракети и фойерверки.

– Ето го разума, тук е, елате! – викаха всички.

Грета ми метна кутия с конфети и рече:

– Тук Ви е краят, по всичко личи.

Гръмнете една за последно,

да не кажете после, че нямам сърце…

Аз съм агент Мая,

от Държавната сигурност,

законът Ви поставя в немилост.

Осъден сте за прозападно агитиране –

на смърт чрез разстрел.

Отвърнах:

– Чакайте бе, другарко,

не живеем ли в демокрация?

– Съветски модел… – прошепна ми Грета

и позагледа се в дулото.

После отсече:

– Библията я четат много братя,

но Кайн пак убива Авел.

И дозастреля ме в черепа.

Под гърма от безумни овации.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!