Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

От болката ражда се великата злоба –

далеч от молитви, закони и клетви.

И някъде долу, по – дълбоко от гроба

познатият път на мълчанието свети.

Душата е пуста, изгнива плътта.

Все пак има нещо, по – трайно от двете –

упованието в хората, в двете слънца

и във вечно цъфтящото цвете.

– Защо го направи?

Защо ми отне

свободата да давам и да споделям,

свободата да черпя любов от света.

Защо да владея, като първо разделям?

– Не вярвам,

това пак е просто лъжа,

лъжа са и чувствата, и времето сетно.

Лъжа е, че някога, просто така,

обичал си честно и неусетно.

А тя е обичала, личи по скръбта,

все още блестяща във ириса цветен.

През раната бавно прониквал студът

и споменът ставал мъгляв, мимолетен.

И всеки напуска, и всеки върви

към пропасти нови, към новите бездни,

където отдавна лежи любовта,

а злобата плъзва и хората чезнат.

Ще бъдем ли заедно вечно сами?

А дали въобще сме били?

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!