Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

Като ята от диви лебеди

мъглите стелят се

над гордите планински хребети.

Ефирни и дълбоки.

Като вдовишкото ридание

е тяхното мълчание величествено:

Безгласно. Без посоки.

Като от шепи изсипани

езерата стъписани

мълчат във подножието.

Като във буря разплискани

пак остават затиснати.

Във подкожието.

Вървиме по билото –

все нагоре.

Далеч от стволовете на новите молове.

Ехото чезне...

Надолу по стръмните ридове,

далеч от бетонните зидове.

И от знаци, побити на колове.

Слизаме в бездната.

С фанфари и песни.

Каменисти пътеки,

от които по залез се виждат

пламтящи комети.

На небето звездите ги няма.

Пак са подплашени

от работници с огнедишащи багери.

Само понякога, скрити зад хълма,

надничат.

И когато е чисто –

се къпят във лунни лъчи.

По билото е носталгично.

Предимно мълчание

и рядко брътвежи.

Лирико-епично.

А яките ремъци

режат сякаш със нож

загрубялата кожа.

По потници и шорти.

Във пламъци са очите,

когато Хелиос наднича

през рехави облаци.

На крачка от небесните порти.

Обратно към: [Градът на самотните дни][Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!