напред назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]



Концентричност


Два самовглъбени центъра върху бялото платно.

Вятърът издува го излишно – чак до скъсване.

Разредени до разтваряне,

като пустинен повей,

са съгласните, беззвучните.

 

Дразнещото кречетало развъртял съм

около годините, които се изгубват

изпод стелките на тежките обувки.

И издувам себе си… Балонът скоро ще се спука.

С нагорещени чукове

притискам кожата върху гърба си.

За да не разголя пак безсмислието

на телесната си структура.

 

Потъвам... Като че съм глътнал котва.

Свивам се и се разпъвам.

Недовършвайки започнатото.

Разнопосочни са отново –

двата центъра.

В опразнената класна стая,

със уроците, безценните;

дъските, бялата и черната, върху които

аз изписвам теб, а ти изписваш себе си.

 

Душите ни са на режим „енергόспестяване“.

Батериите, с насочените „нас“ към „нищото“,

веригата на сивота затварят.

И не ги сменяваме. Пред изгаряне

са страниците, на които съм те чакал.

Падал, ставал, продължавал.

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

 

© Константин Дренски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух