Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

Честността е песъчинка,

гравитираща по очната ни елипса.

В началото смъди едва,

а я чоплим после, за да оцелеем.

Като настинка, за която няма лек.

Евтаназия първо.

След това ковчег.

Онова зрънце див касис,

маскирало се като мечо грозде.

Простото е всъщност сложно.

Струва ти се, че е гратис,

макар да си в небрано лозе.

Горчив екзод от свят отровен.

Искам да го смажа...

Но кармата е:

чужд поклонник,

сродник,

конник без глава

и тактиката вража.

Безлюден кораб

на котва между двата бряга;

бездомник, сгушен

в колибка от кашони.

Похитител на набожните –

наместо вяра.

Въздушна тяга.

Природна аномалия.

Червеният сигнал „Опасност“,

една различна сряда.

Приемът радушен

на прегладнял човекоядец.

Злосторничество, но на дребно –

глътка въздух, за да оцелеем.

Ядец!

Цял въшлясал летосбор

го носим във сърцето си.

Черен ангел на смъртта

пък носи нас –

далеч, далеч,

към небитието ни.

Удари час на тъмнина.

Дочака я – ура, ура, ура.

„Шофьор, закарай ме

до следващото гробище.

Далеч, далеч,

към вечността.“

Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!