напред назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]



По тъмно


Винаги по тъмно с теб ще разговаряме.

Във таванската ти стаичка –

във кутийка за бижута.

По прозорците ще има скреж. И сигурно

в зимни тласъци по тях

дъхът ни все ще блъска глухо.

 

В тясната кибритена постройка

с теб ще се любуваме

на отблясъци от общото ни „днес“.

Всяко чувство, всеки повод,

всеки поглед,

всеки порив, всеки наш прогрес.

 

Бяхме непознати, после близки.

Ускорихме края – стекохме се по Голгота.

„Утре“ „вчера“ е, но наобратно:

има ли значение накъде тече животът?

 

Само плясък на криле раздира тишината –

още ли опитомяваш стръвни прилепи?

Знам, обичаш да ги гледаш в мрака

как на лудостта ти те изпиват силите.

 

Вярно, че не резонират тук сърцата ни.

Късички са нашите житейски линии.

Но преплетени във Гордиевия възел на съдбата,

няма да се скъсат – още сто години.

 

Винаги по тъмно с теб ще разговаряме.

Още малко време във бездънната ми стомна –

ти ще ми наливаш, сякаш за последно,

във таванската ти стаичка,

в дяволската катакомба.

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

 

© Константин Дренски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух