Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

Тук е уютно.

Далеч от сланата

и от гнилата шума.

Бойница здрава.

Омарата пърха,

превръща небето

в гасена жарава.

Пробива с куршуми,

тъче димни струи,

препуска с карета.

Светът се понася

в нова самсара.

И свети.

Отеква звънът на китари –

не стихва.

Подобно на конска подкова,

увисва

върху пирони от спомени:

гони зли духове

към местата им лобни.

Вълшебна отвара,

която пречиства.

Питие на бохеми,

барони.

Животът отваря очи

и със шепи

изплаква ги в морски вълни.

Чувство, което ще липсва,

когато душата реши,

че вече до гуша й идва –

от тез’ пазарлъци нелепи.

И зная, тогава ще литне

към своите небесни покои.

А когато пристигне,

съдбата ми с жар ще разлиства.

Не в редове – в петолиния,

по които гамата пак ще въздиша,

тананикаща влюбено, в рима:

„Единствена моя, любима!“

Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!