напред назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]



Нестор


И само стих се изнизва,

изстрадан

изписан,

извезан

в тънка мастилена риза изпод писеца,

                                                              пречупен

на потребител на леката дрога,         пречукан

за притежание на еднократната доза,

за сметка

на мира и спокойствието на наркобароните,

гарантирани от униформите        

полицейски,

с изповяданите им грехове

от поповете,

пардон,

архиереите,

съпровождани от

кордон милиционери,  

с гнойни афти, които те хапят,

чоплят с тлъсти езици,  но афтите

не зарастват,

а слюнката само

                        дразни небцето.

Сковани от крампи в прасците,

купуват      светците     с    парите

                                                      от божието дело

                                                                              парцел на небето.

Всичко лъщи изпод расото

черно,

свлечено,

прогорено,

износено,

проядено от молеца,

дете на тракащите тъкачни машини,

летящ като                      Инди

                                                 ана

                                                     Джоунс

с вагонетка из тунелите минни,

дете на                              американците,

на китайските заводи

                               за дрехи и телевизори,

на мелодрамата преди изборите –

                               за новия кандидат за „хамама“.

 

Преди да украси с присъствието си              парада

                                       и да прекоси             булеварда,

той ще стъпче гнидите,       които се             раждат

в ъглите на нашето

                             абортирало

                                            минало.

С изтекли мечти.

Точно преди  хората

                                   да достигнат

                   до входа

                                  на магазините

                                                       с предколедни намаления :

                         Черен петък,  Черна събота,  Черна неделя.

- - - - - - - -

Нестор, провинциалният лектор,

е бесен:

сега работи в университет,

по брой неизвестен,

ненужен,

неуместен,

лишен от хвалебствия,

от наука,

произвеждащ не студенти,

а лумпени;

на есен започват

нови безсмислени лекции.

И това е безумно.

Народът подминава безшумно...

А Нестор е на шейсет и четири,

с прокъсани маратонки,

                      куча марка,

с вехти        и     

                     износени     чехли,

точно разчетени, за да стигнат :

по един чифт на година.

 

*    *    *

 

Туморът все повече

срива

здравите мозъчни клетки.

Но те не умират.

Нестор умее да свири

на китара,

на пиано,

на мандолина.

Пропил се е вече умиращият

професор      п     

                      о        ядрена физика.

С дисертации и докторска работа.

И с 400 лева заплата.

Със сметки за

ток,

парно,

вода ,

телефон,

с порутен балкон –

с остъклeние.

Няма                                                 ток.

Няма                                               живот.

Няма я                                      АЕЦ „Белене“.

А от балкона до свети Петър

разстоянието е                           един скок.

В неговия дом

– в град Своге – разполага :

с изтърбушен диван – в хола,

с пожълтели тапети – навсякъде,

из цялата къща,

с портрет на жената,

която винаги е обичал

                                    и ще

                                          обича.

В кошмарите си я вижда:     

                 гола!

Изнасилена и самоубила се.

Нестор нещо се мръщи.

Сипва си кола.

В прашната чаша.

Псува на майка

(следва точка и запетайка);

Нещо се хили.

Отива до кухнята и после се връща.

С нож между пръстите

и

коричка хляб между зъбите.

С буца сирене.

Безразборно сменя програмите  –

на телевизора.

Оставя на първа.

 

*    *    *

 

Нещо отвътре се сгъва.

После се счупва:

пак ще гласуват –

българските изселници в Турция.

Идват за изборите на гости,

с няколко автобуса.

Той процежда през зъби:

                                                Майка им мръсна!

                                                 Селяни прости!

Нестор трепери.

Като на лента,

                     пред погледа му минават:

група

     пияни

            студенти,

закуска,

обяд и вечеря,

негов чичо – от София,

и негова леля – от Своге,

канче с помия,

жената от портрета – Вера,

                                     която той винаги ще обича,

и техният син Тодор,

който умира

                 на 10 годинки  

                                      –  от левкемия.

Нестор намира

                     шишето с ракия,

                                            варена в незаконен казан,

без да е плащал акциз.

Надига и пие – до дъно.

Денят си отива.

Вече пиян, той също.

Накъсва всичките

снимки,

албуми,

тапии за академични титли,

с чук строшава

и ордените,

връчени му от другаря Живков.

Професорът заплюва всичките

миски

с изкуствени мигли

и

силиконови цици,

всичките фолк певци и певици.

И казва:                                          

СБОГОМ!

 

С мъка и напън

отваря

заяждащата балконска врата,

стискащ фас между пръстите,

който дланта му

              прогаря;

първо  се  кръсти, после –

провесва глава през прозореца.

Гледа надолу,

           нагоре.

Наоколо няма хора.

Денят принадлежи

                            на празното множество.

В здравата си ръка държи

– ножа –

донесен от кухнята.

Мисли си:

„Няма да мога!“

Но после си спомня –

за Вера... за Тодор.

След миг

              гадният,

              скапан

              живот

е вече               история.

С ножа, забит

                     във сърцето му,

той полита

                –  от осмия

                           етаж,

прекатурвайки се

                     през парапета.

Съседът отдолу си мисли,

че вижда  

                          мираж.

Или че пада  

                          ракета.

 

*    *    *

 

А Нестор вярва,

                       че там горе го чакат

                                                      –   свети Петър, Тодор и Вера.

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

 

© Константин Дренски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух