напред назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]



Легенда за извора


Разказваше изворът.

И бяха притихнали всички.

Реките в поледица спряха,

потоците, сякаш през сито,

във вади се свиха безсилно.

 

Към древната мъдрост в отплата

даже небето сниши се.

 

Отронваше думи без срички.

Със устни, във зима обвити,

целуваше първо мъглите.

От гняв се препълни морето.

Почувства нелепата дързост -

дните пое и издиша.

 

Природата беше различна.

 

Внезапно пресъхнала съвест.

Рухна Светата обител –

дом на света без бедите.

Прахът й се пръсна навред.

Изворът беше последен капител,

крепител на стария ред.

 

Хората станаха лишни.

 

Изгревът беше залостен

в пещера, обругана от прилепи.

Изпиха цвета му – среднощни искри,

както славеят губи гласа си.

Нечут от презрелите вишни –

безизразни.

 

Макар и във камък зазидани,

разбраха природните сили,

че Хронос мощта им отприщи.

Каабата сринаха.

В спирала от пламъци

животът отново роди се.

 

Венера огледа се в Марс –

отрази се.

Сътвориха се първо жените.

И пиха от новия извор.

Кръв бликна в свободните жили.

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

 

© Константин Дренски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух