Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

Иглите на много прегърнати кактуси

забити са твърде дълбоко в телата ни.

Захвърлени,

радостите лежат

между релсите влакови.

Безброй сиромаси,

безброй предразсъдъци расови.

Бодили, а не хора пораснали,

раняват те пак.

Със скръбта си.

За масите – хляб и зрелища.

Немея – пред белезите,

зазидани в душите-тунели.

Стоя на ж.п. прелеза.

И със завързани очи

аз гледам!

Навътре в себе си.

Два остри камъка брашно не мелят.

Но споделят.

Ронят се.

И се разделят.

Бащината повеля

често

е лъжовна постеля

за думата дадена.

Разпродадена на безценица.

Без ресто.

Истината

е алчна скъперница.

Но аз пак гледам!

На сън съм себе си.

Върху стилажи

са подредени и малките кактуси.

В раздел „Подрастващи“.

Всеки достига своя предел.

Когато стремежът угасне.

Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

© Константин Дренски. Всички права запазени!