напред назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]



Кактуси


Иглите на много прегърнати кактуси

забити са твърде дълбоко в телата ни.

Захвърлени,

радостите лежат

между релсите влакови.

 

Безброй сиромаси,

безброй предразсъдъци расови.

Бодили, а не хора пораснали,

раняват те пак.

Със скръбта си.

 

За масите – хляб и зрелища.

Немея – пред белезите,

зазидани в душите-тунели.

 

Стоя на ж.п. прелеза.

И със завързани очи

аз гледам!

Навътре в себе си.

 

Два остри камъка брашно не мелят.

Но споделят.

Ронят се.

И се разделят.

 

Бащината повеля

често

е лъжовна постеля

за думата дадена.

Разпродадена на безценица.

Без ресто.

 

Истината

е алчна скъперница.

Но аз пак гледам!

На сън съм себе си.

 

Върху стилажи

са подредени и малките кактуси.

В раздел „Подрастващи“.

 

Всеки достига своя предел.

Когато стремежът угасне.

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Дренски][СЛОВОТО]

 

© Константин Дренски. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух