напред назад Обратно към: [Надежда Искрова][СЛОВОТО]



Никога не казвай никога


Вървяха спокойно. Майка и дъщеря. Тръгнаха на разсъмване, а ето, че всеки миг слънцето щеше да залезе. Не чувстваха умора. Автобусът дълго беше криволичил по безкрайните серпантини към върха. Когато спря, имаше да вървят още толкова.

Първо с муле и водач. После пеша. Ако знаеше, какво й предстои, може би нямаше да тръгне. И все пак, помоли майка си да я придружи. Колкото по-високо се изкачваха по снежната спирала на планината, толкова по-силно усещаше, че решението за тази среща не й принадлежи. И защо трябваше да се среща с този човек? Кой беше всъщност той? Никой не знаеше. Дори баща й.

- Моля те, татко! Моля те за последен път. Кой е този човек? Защо иска да ме види? Заради теб? Аз самата съм толкова незначителна.

- Ти се роди жена, дъще. Това не значи „незначителна”...

- Това ли е отговорът ти?

- Отговорът ми е – да го срещнеш. Ти можеш. Бъди достойна.

- Как? Ти никога нямаше време за мен. Не ме подготви. Не ме научи на елементарна отбрана. А сега?

- Аз ти посветих цялото си време.

- Да, да ме глезиш. Под похлупак! Много нежен. Изключителен... Но похлупак. Какво ще ми помогне сега? Книгите?! Крехки са книгите, татко!

- По-силни са от дърветата, от които са направени. И от нашата природа. Забрави буквите, дъще. Помни едно – този човек е смъртен. Като мен и теб. Той е един от нас. Трябва да го знаеш. А сега върви. И вземи майка ти! – Целуна я по челото, сякаш я виждаше за последен път.

Баща й не успя да я успокои. Мъжът, който искаше да я срещне не беше извънземен. Беше „смъртен”. Каква утеха! Затова пък беше страшно известен. С физиката си... Нейната собствена „физика” беше приспана. От самата нея. Почти като статуята на Майката на фараона, която римляните бяха отвлекли във Ватикана...

Изведнъж разбра. Тя трябваше да се срещне с... Природата! Понятието в женски род, което един единствен мъж съвършено притежаваше. Природата, подвластна само на един смъртен? Мъж, който е овладял Природата? Сега разбра думите на баща си. Донякъде... Но защо Той искаше да я срещне? Защо именно нея? От малка презираше проявите на физикалното... Да опитомиш Природата. Да я овладееш... Колко тъжно. Можеше да изглежда три пъти по-добре. Но прекара живота си в летаргичното занимание да подрежда буквите в стихове...

Далече в тишината отекваше войната. Взрив от светлина я изтръгна от мислите й. Това определено беше залеза. Двете жени пристигнаха в селището. Улиците бяха каменни и чисти. Дали защото беше разположено в котловина, тук нямаше сняг. Беше хладно, но приятно.

- Мамо, знаеш, че обичам есента... Като теб. Ако остана жива, ще дойдем отново, когато тук е есен.

- Разбира се, че ще бъдеш жива. За какво говориш! Отиваме на среща, а не на война.

- Мамо, войната предстои. И в момента има война. Някъде. По-близко или по-далеч. И ти го знаеш.

- Да, така е. Но знам и друго. Никога няма да дойдем тук отново. Дъще, тук е вечна пролет. Тук никога не пада есен!...

- Откъде знаеш всичкото това? Аз обичам есента. И ако поискам есен, тук ще има есен. Един ден. Кълна ти се! Когато мога да си го позволя.

Майка й се усмихна. Сънуваше ли? Не, не сънуваше. Тук наистина беше селището на вечната пролет. Почти като в приказките. Не разбираше от климати. Но ако пролетта имаше рождено място, то със сигурност беше това! Съзерцаваше дърветата. Вишните, които бяха така красиви. Листенцата им отразяваха светлината. Kой би допуснал музиката да се вкамени? Колко тъжно... Защо обичаше есента? Сякаш първият й прародител беше роден по времето на безкрайните дъждове, ветрове, бури... Когато светлината е искала да си отиде. И все пак е останала... Затова ли обичаше следобедите?...

- Но мамо, този град е пуст... Защо няма хора? Има къщи, а хората?... Кого ще попитаме, къде е той?

- Никого няма да питаме.

- Как ще го намерим тогава? Мамо?

- Не знам, мила. Ти не се безпокой. Ще го намерим. – Майка й изглеждаше като момиченце. Така сигурна в себе си. И спокойна. Това беше добре.

Тишината наоколо ставаше оглушителна. Трябваше да мълчи. Това място нямаше дори една птица. Освен трептенията на светлината. Прилични на звуци. И все пак... Какво безмълвие! Пулсиращо в листата на дърветата. Като фотосинтеза. Като същество. Само по себе си. По-нереално от което и да било отражение. По-нереално от древните гравюри, които продаваха долу, в подножието на планината. В миг разбра. Тук нямаше да залезе. Поне докато срещнат мъжа. Видяха възрастна жена, която изникна сякаш от белия каменен път. Погледна ги учудено и поспря неуверено. После вдигна бастуна си и го размаха напред в посока към една тъмна опушена врата. Майка й кимна. Искаше й се да се противопостави, да каже нещо на майка си, но само я последва покорно. Бутнаха тежката порта. Тя по нищо не се различаваше от останалите врати наоколо. Дървена, тъмна. Само дето изглеждаше по-стара. Попаднаха в преддверието на огромен двор, където работеше възрастен грънчар. Той стана, усмихна се благо и промълви:

- Господарят ви очаква! Оттук... Извинете, аз ще продължа, иначе глината ще разсъхне...

- Благодарим Ви – усмихна се майка й. Така, сякаш всичко това беше нормално. Дори забавно.

- Майко, аз се връщам! Има нещо, което е противно на моята природа. На възпитанието ми! Не понасям касти и делене на хората на господари и роби. Този тип няма да ме види!

И тогава го съзря... Висеше в центъра на един идеален двор. Поне с идеална огледална форма. Защо огледална? Защото, когато се обърна назад, не виждаше преддверието, изхода. Нямаше и вход. Може би това бе някакъв осмоъгълник? По-скоро форма на звезда, чиито лъчи описваха овала на това пространство? Чувстваше се затворена в кристал. Погледна нагоре. Да, беше затворена. Над тях нямаше небе. Нямаше и покрив. И все пак, се усещаше, че някъде далеч, слънцето клонеше на залез. Започна да мръква. А колкото до мъжа, той наистина висеше във въздуха. Сякаш дърпаше невидими въжета. Изпълняваше сложни акробатични движения, но въжета нямаше. Той буквално плуваше във въздуха, но във всеки негов жест личеше огромно напрежение, прецизност и изящество. Трудно можеше да определи възрастта му. Чертите му бяха съвършено безстрастни. Но далеч не безлични. Сякаш беше изваян от камък, непознат за нея. Очевидно бе смъртен. Тя пристъпи към него.

- Не ме докосвай! Помни това. Не е добре за теб! Не ме докосвай никога.

- Виж! – с широк жест на гладиатор вдигна ръка. Описа някаква траектория и площадката на която стояха се превърна в двор на много стара и странна къща. Небето се покри с облаци, които носеха дъжд.

„Обичам дъжда.” – Помисли си, но замълча. Тогава по очите му позна, че е прочел мислите й, че ги чува. Отникъде в ръката му изникна плод. Не беше виждала такъв. Подаде й го и за първи път се усмихна... Тогава започна да чува мислите му.

- Вземи го. – Няма вкус и няма да те нахрани. Но е по-древен от всяко друго нещо на земята. Пазех го за теб!

Тя посегна, взе тъмния, тежък плод. Майка й мълчеше. В краката им падаха светкавици, но не ги докосваха. Беше сухо. Пороят минаваше над тях.

- Тук не е валяло хилядолетия. Ти донесе залеза. - Той вдигна уморено очи. Бяха прекрасни. Слухът й се възвърна отново и започна да чува трясъка на бурята. Тътен, подобен на потоп. Обичаше дъжда и може би можеше да го извика, но не можеше да го спре. Тогава чу шумове, подобни на песента на листата на дърветата, когато влезна в селището. Вдигна глава и ги видя. Стените на къщата опасваха двора, където стояха. Архитектониката на тази постройка изглеждаше твърде семпла, за да бъде обикновена. Тя бе уникална. Въпреки настъпващата тишина различи подобни на пещери ниши – неизброими и безпаметни, обгърнати от мек мрак, топъл хлад и паяжината на спящото време. Kой беше приспал времето тук? Долови фигури на хора и животни едвам загатнати като преплетени корени на дървета в сумрака.

- Кой си ти?

Мъжът отегчено се вдигна в центъра на пространството. Писък на прилеп и несъбуден плясък на криле достигна до нея. На огромни криле. Нишите изглеждаха бездънни. И всяка ниша беше част от Времето.

- Момиче, ти ще забравиш всичко, което видя.

- Никога! – промълви тя. – Ще го помня. Ще взема твоя плод. Ще родя твоя син. Не ти донесох смърт. Донесох ти безсмъртие.

- Аз съм уморен. Не можеш да си представиш, колко съм уморен. Отдавна не съм заспивал.

- Сънят ти е буден... Баща ми те поздравява! – обърна му гръб.

- Хайде, майко!

Не знаеше защо мисли всичко това. Що за думи реди. Може би е по-добре да се научи да бродира. Така ще служи с мислите си по-добре. Това не беше измислица. Това се случваше като поезия наяве. Тогава чу зад гърба си дъха му, сякаш някой я прегърна внезапно... Така силно се олюля. Изправи гръбнака си и си наложи да не падне. Той стоеше на метър от нея и не смееше да я докосне. Толкова й се прииска да го целуне поне веднъж. Нямаше да го срещне повече... Тогава той отиде при майка й, поклони й се и подаде ръка. Майката се усмихна безгрижно, взе ръката му и в следващия миг го завъртя, преобърна го и той не можа да направи нищо. Те се поклониха отново един на друг. И двете жени тръгнаха. Когато извърна глава за последен път, го видя да виси между земята и небето, дърпайки невидимите ниши, опасващи къщата. Промълви уморено:

- Мамо, той беше последният мъж на земята. И вече не ни принадлежи.

Старецът беше изчезнал. Навън бе кално и пълно с ранени войници, които отчаяно си проправяха път нанякъде. От къщите ухаеше на бор и смола, на типичните коледни ястия. Един мъж носеше на рамо елха: - За децата е – погледна ги виновно. – Войната е война, празникът – празник.

Заваля сняг. Майка й я целуна и се отправи към автобуса. Трябваше да продължи сама. Тръгна към лечебницата. Там превързваха ранените войници.

Сестра й се появи отнякъде. Не носеше бяла престилка. Явно не бе имала време да я облече. Вече нищо не я учудваше.

- Какво правиш тук?

- Каквото правят останалите колеги. Разпределиха ме тук. Лекувам. – Превързваше тежко ранен.

- Мислиш ли, че тази война ще продължи дълго?

- Мисля, че ще е унищожителна – сестра й въздъхна. – Спри поне него. Само ти можеш да го спреш.

Тогава го видя. Художника. Подпрян на съседната маса. Толкова различен от преди. Отчаян и решен да умре. Беше ранен в ръката... Съвсем беше забравила за него. Познаваха се от 20 години. И художниците ли пращаха на война?... Усети как изпада в паника. Отчаяно погледна сестра си:

- Направи нещо! Помогни му, той е ранен!

- Превързах го вече. В дълбока депресия е. Иска да се върне на фронта. Само ти можеш да го спреш.

Тогава тя си спомни едно от безкрайно сложните движения на Мъжа, който пазеше нишите на Природата. Разбра, че той беше прав. Тя никога не можеше да нарисува това, което видя, така, както раненият й приятел. Спомни си, какво направи майка й и как го направи. Спомни си слънцето и песента на пролетните дървета. Достатъчно е един войник истински да иска да живее... Хвана ръката му, погледна го и тихо каза:

- Достатъчно е един войник истински да иска да живее.

Тогава разбра, че той ще я послуша и няма да замине на фронта. И унищожителната война щеше да спре. Видя го да се отдалечава полека и да отива при Мъжът, който пазеше нишите на живота. Слънцето заля със светлина всичко наоколо. Снегът искреше чист като пролетен цвят на вишна. Направи крачка и видя в краката си малки човечета като в приказката за Гъливер и още по-малки пухкави пиленца, кученца, животни...

- Внимавай да не ги настъпиш – предупреди сестра й.

- Знам. – отвърна тя. И двете тръгнаха към операционната. Там всичко беше наред. Освен, че нямаше лекарството, което сестра й беше поръчала.

- Как искате да лекуваме хора без лекарства? Как си го представяте!...

За пръв път виждаше сестра си така ядосана.

- Пратката ще пристигне утре, Докторке... Моля Ви, не се притеснявайте! Бихте ли подписали тук. Някой трябва да поеме отговорност все пак. Нали разбирате... Толкова скъпо лекарство...

Сестра й се подписа и двете тръгнаха към края на селището. Уморени, но спокойни. Слънцето изгряваше и тя никога, наистина никога не беше виждала нещо по-великолепно от това зазоряване.

- Ти не искаше да видиш този мъж, нали? – сестра й присмехулно отвори очи... – Нали? Каза, че няма да го видиш „никога” и „за нищо на света”!

- Казах. И се надявам да го видя отново. Ако това стане, ще побелея много бързо... Но непременно ще го видя. Може би през пролетта...

- Никога не казвай никога! – усмихна се сестра й и прибра нещо в докторската си чанта. – Нямаше ли подобен филм? Да вървим!

 

Публикувано във в. „Детонация”, бр.12 (65), XII. 2007.

 


напред горе назад Обратно към: [Надежда Искрова][СЛОВОТО]

© Надежда Искрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух