напред назад Обратно към: [Надежда Искрова][СЛОВОТО]



Спомени за Пикасо


Не знам дали този текст бе предизвикан от 86-те творби на Пабло Пикасо гостуващи в Галерията за чуждестранно изкуство у нас през 2009 – графиките, керамиката, живописта, акварелите, офсета, смесената техника, рисунките и 25-те уникални фотографии на приятеля на маестрото – Люсиен Клерг... Притежание на няколко от най-значимите колекции с негови произведения в Малага, Барселона и Мадрид....” Всяка колекция става „значима”, даже значителна или знакова щом в нея присъства Пикасо.

Питам се, защо испанеца никога не ми е бил любим художник? По-точно, никога не съм го признавала за любим. (За разлика от Вермеер от Делфт, Рембранд, Леонардо..., Ван Гог... Дори приятеля му, Хуан Миро!?... Двата стръка люляк на Ван Гог от колекцията на Хамър...)

За мен, Пикасо винаги е бил една единствена книга – „Графиките на Пикасо”. Стоеше неизменно на масата в хола от ранното ми детство... Отраснах с тази книга, свикнах с присъствието и’, постоянно я отгръщах... Не спирах да я чета. Доколкото можеш да разчетеш графиките на Пикасо. Клинописният му рисунък, пластиката на визията му... Съзнателно и неосъзнато книгата се превърна в част от живота ми, от начина ми на мислене и възпримане. На света и на мен самата. Често затварях очи и се опитвах да възстановя рисунъка му в съзнанието си, да следвам линията му, но тя се изплъзваше неуловима като ласо в гривата на препускащото време. На отиващата си светлина. Испанецът бавно ме хипнотизираше като древен мавър и понякога сънувах картините му. Стигнах дотам, че когато 12 годишна, пишех първите си стихове, се чудех – какво би казал Пикасо? Да, той би го възприел и ако на другите не им харесва – не разбират нищо!

Питам се, дали случайното присъствие на книгата „Графиките на Пикасо” в дома на родителите ми е причинило това въздействие? Не, разбира се. Не само защото „няма нищо случайно”. Вкъщи имаше много други книги с репродукции и биографии на художници. Пикасо винаги е бил част от живота ми. С творбите, които не съм приемала. С онези, които много са ми харесвали. Всъщност, обожавам цвета в някои от картините му, които не ми харесват. И това, как черното и сивото при него преливат от цвят.

Изложбата в София през 2009 не ме изненада. Може би ме впечатлиха керамиките, рисунъка му... Колкото до Жаклин – от малка знаех графиките с Жаклин. По-скоро ме изненадаха мислите му, изписани на плакат с едър шрифт. Там, на изложбата. Този плакат бе ключа да се върна към него, да си припомня прочетеното и преживяното, да се опитам да си спомня забравеното...

Защо помнех Пикасо? Защо беше важен за мен? Отдавна не бях отгръщала книгата. Четвърт век... Защо тази изложба ме задушаваше? Защо имах нужда от огромна празна зала като в катедрала на Гауди, където върху ленено платно с матирал от времето цвят, с бледи петна от съхранено слънце, а може би капки вино, със забравените сълзи проронени от времето... Сълзите на изгубеното време... Катедрална зала – готически празна, а в нея - единствено лененото платно и малко спряло време. И там, на платното – някъде долу, като мярка за хоризонт с отривисто червено – подписа на художника.

Това за мен е не само корицата на книгата „Графиките на Пикасо”, която посрещаше и изпращаше гостите в дома на детството, остаряваше с времето и събираше слънце на масата в хола. Тя бе библията на моите съмнения, на шокиращите ме мисли, на неочаквано споходилите ме образи и думи... Докосвах я, подреждах я, и графиките оживяваха. Възкръсваха за нов живот. Присъстваха...

Започнах да чета по друг начин. Есетата на Ортега и Гасет възприемах като „есета на испанец”, който не може да не е сроден по дух с Пабло Пикасо. Ортега и Гасет бе писал за испанския феномен - „дуенде”... По това време прочетох и впечатленията на Ренато Гутузо за художника: „С отворени очи Пикасо изглеждаше 20 годишен. Затваряйки ги, бе един столетен инка”.

Да, Ортега и Гасет бе писал за дуенде. Начинът по който Пикасо гледа на света с широко отворени очи – това също е „дуенде”. Необяснимото вдъхновение. Доловимо може би. Като мирис на дъжд, като зелен повей на пролетен вятър или полъх на море... Доловимо за сетивата, но необяснимо. Необяснено дори от Бог. Самозараждащо се и безкрайно като хаоса на неосъзнатото, по-велик от природния ред. Океана на подсъзнателното. Хармонията на космичните пулсации – на микро и макро космоса на душите ни, трептящ със звъна на небесните сфери... Дуенде... Ако Итало Калвино, далечният сънародник на Пикасо имаше есе за яснотата, може би щях да я приема за най-ценното качество на изкуството. Не искреността. Яснотата. Непременно щях да го цитирам тук. Яснотата тържествува у Пикасо. Според мен тя е най-голямото качество на неговите творби. Много преди виртуозността му. Пикасо е съвършено наясно със себе си и това, което иска да каже. „Рисувам така, както най-добре ще мога да изразя онова, което искам.” И още: „Изобразявам света не такъв, какъвто го виждам, а такъв, какъвто го мисля.”

У Пикасо прозира и диша яснотата. В почерка. В живота му. „Всеки иска да разбере изкуството – споделя той. – Защо не се опитваме да разбираме песента на птицата? Защо обичаме нощта, цветята, всичко около нас без да се опитваме да го разберем? А в случая с изкуството хората мислят, че трябва да го разберат. Само ако можеха да си дадат сметка, освен за този си стремеж и за необходимостта на артиста да твори, да работи. За това, че той самият е незначителна част от света и че на него не би трябвало да се обръща повече внимание от вниманието към много други неща, които ни радват на света, независимо, че не можем да си ги обясним. Хората, които се опитват да обяснят изкуството обикновено са на погрешен път.”

Биографията на Пикасо донякъде „обяснява” силата и дълбочината на дуендето в неговото творчество. Дори житейската му фактология е знакова. Неизменното в нея е човешката позиция, чиято хуманност, категоричност и твърдост на характера отново ме връщат в спомена за Пикасо.

В един от учебниците по история имаше снимка на изваян от алабастър бюст на древния завоевател Ханибал. Не помня века, освен че великият пълководец Ханибал прекосява непроходимите Алпи със слонове и достига Рим. Мисля, че скулптрираният алабастър беше черен. Помня очите му и как по-късно, когато се вгледах в снимката на Пикасо в книгата с графики възкликнах: „Боже, та това е Ханибал!”Приятел на баща ми беше на гости и се пошегува: „Да, той е завоевател. Александър Велики или Ханибал на изкуството... Поне някои твърдят така.”

Онези, които отричат Пикасо и „се опитват да обясняват изкуството”, твърдят, че той има един единствен принос: „Пикасо е уникален в едно. Той е единственият художник, въобще артист, който се осмелява да хвърли мост между цивилизациите. От древността към бъдещето. Творчеството на Пикасо е този мост.” Не мисля, че с това се изчерпва „уникалността” на Пикасо. Според мен, той променя мисленето, начина на мислене на на ХХ век. Творчеството му бележи нов Ренесанс за човешкия дух. Разкрепостява духа на съвременниците му, отрежда на изкуството авангардна роля в живота, променя усета, човешката представа за красота.

В книгата „История на красотата представена от Умберто Еко” присъстват „Госпожиците от Авиньон” (1907 г. - Ню Йорк – Музей на модерното изкуство). В глава ХVII „Красотата на медиите” авторът отделя все пак, едно изречение на Пабло Пикасо говорейки за „Авангардизмът или красотата на провокацията”: „Красотата на провокацията е тази, предложена от различни движения на авангардизма и художествения експериментализъм: от футуризма до кубизма от експресионизма до сюрреализма, от Пикасо до големите майстори на информалното изкуство и т. н.”

Геният на Пикасо е трудно да бъде определен, рамкиран, без риск, иначе компетентният определящ да изпадне в неловката ситуация на неопитен анализатор. Така, „Гуерника”, един от шедьоврите на маестрото е определяна от едни видни критици като „сюрреалистична творба”, а от други – като „ярко произведение на кубизма”, чийто основател е именно Пикасо?!...

Едно е сигурно – геният на този художник разчупва действителността, праща я в други светове, там, където са отронените сълзи истина на изгубеното време. Там, където кристалите на истината тържествуват и даряват светлина с пулсациите на едно друго кръводарителство на духа непознато преди него. Константно съществуващо. Не случайно той самият се е страхувал от себе си, когато 7 годишен е бил способен да пресътвори който и да е обект от материалния свят „с такава точност в най-малките подробности, която ме плашеше”.

Именно Пикасо е хуманиста, Ной на всички големи традиции на миналото. Италианският ренесанс, китайската маслена живопис, японското изкуство, древна Гърция, опазеният цвят в горящите фрески на Помпей, архаичните скални рисунки в прапещерите, древният Египет и Азия, африканското етническо изкуство... Пикасо познава и обича старото изкуство сякаш той е неговият първообраз. Испанецът не крие, че има портрети създадени по Ел Греко, платна, предизвикани от картини на Пусен, Кранах, Кубре, Дьолакроа, Веласкес...

Пикасо често нарушава традиционните представи за красота, но никога не оставя зрящия равнодушен. За него Иля Еренбург пише: „Пикасо може да нарисува една и съща жена съвършена, ангелска, безкрайно привлекателна и ден или месец по-късно – чудовищна.” И още: „За Пикасо сюжетът на картината е извънредно важен. Той търси литературата в живописта. У него има редица сюжети, към които в продължение на 50 години постоянно се е връщал. Майчинството, ужасите на войната, прелестта на простотата, трагедията на художника, който напразно се опитва да предаде великолепието на живота. Героите на митологията – Орфей, Минотавъра, Гълъба, биковете...”

Да, страшната глава на бика – маската на Маестрото. И ако младият Пикасо от Барселона рисува като Рафаел, Пикасо от Париж, от Монпарнас, приятелят на Жорж Брак, на Дерен и Анри Русо, на Салвадор Дали, Матис и Гийом Аполинер, „рисува така, както най-добре може да изрази това, което иска”. „Не търся, а намирам” – отговаря той на онези, които представят пътя му като непрестанно търсене на форми, смяна на стилове, когато заявяват: „Разбира се, той е изключително голям автор, който скъса с естетическите норми не само на академичните художници, но и на импресионистите”. И добавят: „Пикасо не израства от нищо, върху него оказаха влияние много художници от миналото и негови съотечественици – Сурбаран, Ел Греко, Гойя; и французи – Пусен, Енгр, Сезан...”

Според мен, да обясниш Пикасо граничи с абсурдност. Колкото повече се опитват да го обяснят, категоризират, толкова по-сигурно той се отдалечава и изплъзва... Неуловим като дуендето, което не можеш да нарисуваш с думи, с мисъл. Което единствено можеш да съпреживееш, да почувстваш със сетивата си... Но с кои сетива? „Не рисувам от натура, а с помощта на натурата.” Обясняват ли тези думи на испанеца дългите периоди в творчеството му на привидно пренебрежение към цвета, което го сродява с Леонардо. Не случайно го сравняват с хуманистите от епохата на италианския Ренесанс.

Фамилията Пикасо е от италиански произход – (на испански се произнася с ударение на „а”, но тъй като той живее дълго време във Франция, там започват да произнасят името му по френски маниер с ударение на „о”-то. Баща му също е художник. В живота си е имал периоди, когато гладува. В началото на века, безпаричието го принуждава да работи нощем, за да се прехранва. Понякога се налага да гори картините си, за да не премръзне от студа.

Пикасо е дълголетен и изключително успешен, един от най-скъпо платените художници в историята на изобразителното изкуство приживе, той „забогатява фантастично от своите еротични керамики.”Всъщност, Пикасо е известен с това, че използува два или повече различни стила същевременно един до друг в една и съща картина. Известен е и с друго – увличал се е от много неща същевременно и се е залавял с много неща. Бил е живописец и скулптор, театрален декоратор и график, керамик и гобленист... Илюстрирал е и книги – романа на Балзак „Неизвестният шедьовър”, стиховете на Гонгора, „Естествена история” на Бюфон и „Лизистрата” на Аристофан, „Поеми за мира” на Елюар и „Метаморфози” на Овидий. През 1906 г. Пикасо рисува портрет на американската писателка Гъртрууд Стайн, напълно реалистичен, „в иберийски стил”и по същото време започва голямата картина „Госпожиците от Авиньон”, която „специалистите” причисляват към „негърския период” и която открива кратката епоха на кубизма.

Да, Пикасо е „създател на кубизма, преминава през сюрреализма и е един от най-големите художници повлияли изключително много развитието на изкуствата на ХХ век.” Модернизъм, аналитичен кубизъм, синтетичен (или колаж кубизъм), класицизъм и сюрреализъм... Пикасо не може да бъде сложен в рамка, определен, дефиниран, обяснен, напълно разбран. Освен в рамката на своето собствено име. Сам по себе си стил, течение, школа, епоха: „Кубизмът не е по-различен от което и да е художествено течение. Едни и същи принципи, едни и същи елементи са общи за всички течения. Фактът, че дълго време кубизмът не е възприет и че и днес има хора, които не могат да видят нищо в него, не означава нищо. Аз не знам английски, не мога да чета на английски и книга на този език е без смисъл за мен. Това не значи, че английския език не съществува. И защо трябва да обвинявам другиго, а не себе си, ако не мога да разбера това, за което не знам нищо. „ И още: „В „Госпожиците от Авиньон” нарисувах нос в профил на фронталната част на лицето. Трябваше да го извъртя настрани, за да мога да нарека това нос. И така, те започнаха да говорят за „негро изкуство”. Виждали ли сте някога поне една африканска скулптура – поне една, - лицевата маска на която да има нос в профил на нея?” Колкото до „сюрреализма” Пикасо дава най-доброто от себе си, за да бъде близко до природата, до първообразите. И то не външно, а в дълбочина. Всяка от творбите му изразява вътрешния свят на човека. Изобразява го.

„Можете винаги да се възхищавате от него” – възкликва Матис – „Той рисува със собствената си кръв.” В монохронно синьо, в розово или без цвят, картините на Пикасо имат едно неизменно качество. Те са близо до природата, до вътрешния свят на човека, до онова неуловимо мироздание на духа, което прави мисията му сродна с онези, „които се сражават на границата с невъзможното”. По-природен ли е Пикасо от природата? Или е само сюрреалистичен? Много дълбоко е родството му с реалността – човешка и природна. Той не заявява, че този свят задължително значи святост, но брани светостта до последен дъх и винаги е бил готов буквално да пролее кръвта си за тази святост. Може би ако произнесем и изпишем всички имена на испанеца, ще разберем защо. А колкото до въпроса „По-природен ли е Пикасо от самата природа?” е добре да си спомним „Герника”. Дълбокото родство с природата у Пикасо е по-реално от реалността – то е сюрреално. Когато през 1940 г. Париж е окупиран от нацистите, Пикасо не само остава в Париж, в ателието си, а разпространява фотокопия на „Герника” сред германските офицери. Когато разбират, кой е художника и го питат: „Вие ли направихте това?”, Пикасо отговаря: „Не, вие го направихте.” Дали заради славата си или поради ограничеността на военните неспособни да възприемат символизма на картината, художникът не е арестуван и продължава да работи в ателието си. Но това се случва 3 години по-късно. След раждането на „Герника”. Наричат „Гуерника” (или на баски „Герника”) „шедьовър на Пикасо” и „най-реалистичното изобразяване на ужасите и трагедията в съвременните войни.” Никой не може да гледа това платно спокойно, да го подмине. В тази картина от 1937 г. Пикасо сякаш предусеща последвалите ужасни години с масво изтребване на хора, каквото човечеството не помни преди това. За него, през 1937 г. става това, което за Гойя през 1808 г., когато французите смазват испанската революция. Как се ражда тази картина? На 26 . IV. 1937 г. хитлеристки летци от „Легион Кондор” на германската Луфтвафе – съюзници на Франко в Гражданската война в Испания (1936 – 1939г.) връхлитат мирното баско селище и го бомбардират в продължение на 3 часа. Официалната цел на легиона – мостът и заводът за боеприпаси остават непокътнати. За сметка на това 70% от сградите на Герника са напълно съсипани, а човешките жертви надвишават 1600 души. Световноизвестното живописно платно е черно-бяло с маслени бои. Картината е висока 3,5 м и е дълга 7,8 м. Запечатва апокалиптичнотострадание на хора и животни, разрушени сгради, без да изобразява или показва непосредствената причина за това. От „Герника” като леден вихър ни връхлита ужаса и насилието на войната. Картината се превръща в символ на мира и антивоенните движения. Пикасо я рисува непосредствено след като най-старият град на баските, средище на техните културни традиции е напълно разрушен и изпепелен. Въздушната атака е над незащитен град. Над Герника се изсипват над 500 кг. бомби. Звучи като наказателна акция. Нисколетящи самолети обстрелват с картечници избягалите в полята жители. Така Герника е опасана в пламъци за кратко. Картината е нарисувана през май 1937 г. по поръчка на правителството на Испанската република за Испанския павилион на Световното изложение в Париж през лятото същата година. Пикасо не позволява картината да се завърне в родината му и да бъде испанска собственост преди края на фашизма. Тя претърпява 40 годишно изгнанничество в Ню Йорк. За да се завърне в Мадрид, в музея „Кралица София”.

Какво друго си спомням за Пикасо? Това, което не знам, разбира се. Мога само да подозирам. Знам със сигурност, че той не е „публична личност”, въпреки невероятната си известност и факта, че е упрекван, че „умее да използува медиите”. Не мисля така. Пикасо е прекалено открит, за да бъде подозиран в притворство. Колкото до филмите направени за него – и в двата, които гледах са пропуснали чувството му за хумор, което често стига до самоирония. А вроденият му аристократизъм нееднокретно е тълкуван или предаден като арогантност. Не знам, дали е бил „скъперник”, „обграден от много жени”. Знам, че когато се е влюбвал в някоя жена, непременно е искал ръката и’. Успял е да го постигне три пъти. Знам, че през 1944 г. постъпва в комунистическата партия, но това не му пречи да протестира срещу съветската окупация на Унгария и американската интервенция в Корея. В обществения си живот той винаги изразява хуманни позиции. През 1949 г. в Париж, Световната конференция за мира избира гълъба на Пикасо за официален свой символ.

Опитвам се да го разбера и той... се отдалечава. „Истинските неща са противоречиви.” пишеше Цвайг. Да, Пикасо е истински. Единствен по рода си. Гений. „Когато рисувам купа, искам да ви покажа, че е кръгла, разбира се. Но основния ритъм на творбата, нейните композиционни рамки може да ме подтикнат да покажа кръглата форма като квадрат. Като се замисли човек за това, аз вероятно съм артист без стил. „Стил” често пъти е нещо, което оковава артиста и го кара да гледа на нещата по определен начин. Същата техника, същите формули, година след година, понякога – цял живот. Познавате го веднага – той винаги е в същия костюм, с една и съща кройка. Разбира се, има големи художници, които имат определен стил. Докато аз се държа необуздано по отношение на стила. Аз съм малко беглец. Може да ме виждате в този момент, но аз вече съм се променил, вече съм някъде другаде. Никога не мога да бъда вързан, ето защо аз нямам стил.” Бих искала да завърша с една мисъл от Пабло Пикасо: „Да имитираш другите е неизбежно. Позорното е да имитираш себе си. А защо не с мисълта на Платон: „Наистина по-голяма е онази красота, която съзираш в мъдростта на човека, а не в лицето му, което може и да е безобразно. Но ти отстраняваш външната форма и се устремяваш към неговата вътрешна красота.”

Преди време ми разказаха истинска история. Българска изкуствоведка упорито се готви за среща и интервю с Пикасо. Заминава за Париж. Чака 1 месец... И дългоочакваният ден идва. Пикасо я поканва в кабинета си и... посяга да запали цигара. Той пуши обикновени френски цигари – долнопробни според нея. От най-евтините, но и от най-силните и ароматните – според него. Изкуствоведката скача и предлага от своите – от най-скъпите и най-изисканите в Париж... Пикасо я поглежда, става, излиза без да се сбогува и помолва секретарката да и’ съобщи, че „срещата е приключила и няма възможност за друга.”

Млад журналист от виден френски вестник посещава маестрото и иска да му зададе въпросите си – само 7. Пикасо се усмихва: „Имате съгласието ми, публикувайте интервюто.” „Но, маестро! Вие не отговорихте на въпросите ми!” – възкликва младежът. „Отговорете си Вие. Пишете каквото искате. При едно условие - Името ми да присъства в заглавието с огромни букви. По-големи от наименованието на вестника, за който работите.”

Изпитвам желание да произнеса рожденното име на художника. А то звучи така: Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Мартир Патрисио Руис и Пикасо.

 

Публикувано във в. „Детонация” бр.2, (79), II. 2009.

 


напред горе назад Обратно към: [Надежда Искрова][СЛОВОТО]

© Надежда Искрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух