напред назад Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]



Съвършено автентичен


Христо, кажи ми нещо за приятелството ти със съседа на Александър Геров – Иван Пейчев...

- Иван Пейчев и Анна Пейчева... Това беше най-щастливият период в живота ми. Това бяха 10 години. Тогава ги написах тия неща. Беше време на странстване... Академията... Аз съм осиновеният син на Иван Пейчев и Анна Кирова Кънчева – Пейчева. Да не забравяме, че тя е внучка на Кирил Кънчев – последният иконописец на България, племенница на големия художник Стефан Кънчев... Чувала ли си?

- Да, чувала съм.

- А чувала ли си това:

... Берачът, плодове понесъл,

пастирът, който с дълъг вик

стадата заблудени търси,

усамотеният старик,

заплел рогозка с тънки пръсти

и завладяното момиче

в напев несдържано ритмичен...

Това са стотици стихове. Само това помня.

- Помниш ли първият поет, който най-силно те впечатли?

- Може би Дебелянов.

- С първата ти стихосбирка ли те приеха в Съюза на писателите?

- Да. Приеха ме с първата книга – тук, в София. Връчиха ми и втора награда за поезия. Имахме среща с Ламар, който бе член на Управителния съвет и дойде да ми съобщи това. В кафенето. Бяхме заедно с Георги Марков, който тогава ми зададе въпроса: “Защо се радваш, че си член на Съюза на писателите?” Казах му: “Това е най-сигурната защита срещу милицията. Писна ми от бургаската милиция.” Той ме цитира в една книга... На другия ден тръгнахме заедно за Бургас. Тогава се разделях със съпругата си. Първата. И още като слизахме на гарата се появи милицията – “Буф!”

- Защо?

- Ами те си знаеха... Полковник Владимиров. После като ме виждаше, си навеждаше главата. Уволниха го отдавна. Един убиец...

- Помогна ли ти някой за първата книга?

- Никой не ми помогна. Ние бяхме тогава един сериозен екип в Бургас. Кръстьо Станишев, Кольо Инджов, Иван Теофилов... Мои приятели. Рисувах много, пишех като на шега. Кръстьо Станишев ме предизвикваше. Така, на съревнование. Исках да му докажа, че съм по-добър от него не само в рисуването. И му го доказах по един зловещ начин.

- Защо “зловещ”?

- Аз го запознах със сегашната му жена – Екатерина. След това Кольо Инджов го запознах с Наташа, първата му жена, много красиво същество. Последната е рускиня, а той сега е главен редактор на “Литературен фронт”. Преди, като зам. главен редактор в сп. “Отечество”, Кольо пусна част от моята “Поема за свободата”. И ми я донесе, публикувана. Зарадвах се, защото в момента я правех:

“По-съвършена от невинното ни детство

не се приема и предава тя в наследство...”

Свободата... И чета: “Тя се приема и предава” – “Тя” с главно “Т” “в наследство”!? Попитах го: “Това какво е бе?”. “Коректурна грешка.” Казах му: “Не е възможно. Ти си го направил. Вие със Станка сте го направили”. (Станка Пенчева беше редактор на поезия). Той – заместник главен редактор. Погледна ме виновно: “А бе, Христо, как да пуснем “не се приема и предава тя в наследство”?... Броят е за Априлското въстание.” Имаше някаква годишнина. Нищо не можех да направя. Вместо да вдигна скандал, да го цапна, той ми затвори устата с две водки. И нищо... Разказа го по един нелеп начин. И какво трябваше да направя? Трябваше да го огорча...

- Често ли си имал подобни огорчения?

- Да. Имах изчезване на ръкописи в издателство “Български писател”. Разбира се, нямаше никакви коректури. Това е огорчението. Като си отворя книгите. В “Народна младеж” – същото. Цели пасажи от стиховете на един автор попадат в книгите на друг. Те паралелно ги набират и... так, так... Смятай, как работят. Това показва, че хората, които правят книги нямат отношение към това. Имам предвид редактори, коректори... Моят редактор беше Емил Рупел. Какъв редактор! Аз си бях редактор. Аз трябваше да бъда там, на машините. Един поет трябва сам да си прави книгите. Чичо Лальо, Ламар, сам си правеше книгите. Разбираш ли? Сами ще си ги издаваме. Ще ги подаряваме. Помниш ли параклиса в Созопол, за който говорихме? Там бях с дъщеря си, с Марийка. Тя беше малка, 4 годишна. Излизаше от печат нова стихосбирка. Имаше четене и книгата свърши буквално за минути. Хората се редяха на опашка... Тогава дотича Марийка: “- Обади се каката. Веднага ще донесе книгите!”... И каката ги донесе. Почнахме да ги подаряваме. С автограф. Беше много хубаво. В църква продават ли се книги? Грехота е. Викам: “Марийке, ще изгоним търговците от храма.” На другия ден дължах 260 лв. Намерих ги аз. Досьо Досето и Недялко донесе... Тогава ме заболя сърцето. Такива скъпи – 1 лв. 10 едната. Плащаш ги 300 парчета.

- Искам да знам нещо за началото... Поетичното начало.

- Помня първото напечатано стихотворение. Бях бригадир на национален обект Босна – Вилица – Странджа. Копаехме един път – 12 км., за да изсекат гората след това партийците. Комунистите да я изсекат за стотинки. Публикувано бе в “Черноморски фронт”. От 12 куплета излязоха 4. Беше много странно да си видя името. Аз, Христо, син на Фоти Тодоров. Това е името на баща ми. Иначе съм Константинов по прадядо... А първото написано стихотворение не го помня. Бях 12 годишен. Сигурно е било като на шега, като на игра. Такъв момент е продължителен... Защото, какво е нужно да се напише стихотворение? Лист хартия от ученическа тетрадка и молив. Нямаше химикалки. Тогава имаше мастилници. Ужасно нещо.

- После как виждаше името си?

- После името престава да ти принадлежи. Този момент е много опасен.

- Престава да ти принадлежи? Съвсем?

- Преставаш да бъдеш анонимен, което е лошо.

- Защо лошо?

- Лошо е... Не е хигиенично. Ще го усетиш ти по-късно.

- Щом това да бъдеш поет не е хигиенично, има ли нещо по-хигиенично?

- Всеки може да ти зададе въпроса: “Ей, ти, защо така? Защо изрече това нещо? Защо направи това?” Някои го задават в упор и в упор не само въпроси, а и нещо друго.

- Е, да, но малко хора са като теб, много малко. Все едно целият си стих, поезия. Как стана така?...

- Мене хората много ми влияят. Аз съм непрекъснато под нечие влияние... В нашата литература, в нашата критика не се говори сериозно за влиянието. Хората, които трябва да мислят за тези неща, не мислят. За благотворното влияние... Как можеш да бъдеш съвършено автентичен, когато живееш сред хора, които обичаш, приемаш, ненавиждаш и пак приемаш... Живееш, където си влюбен в тия хора непрекъснато... Мъже, жени и деца... Това е прекрасна история! И как можеш да претендираш за автентичност? Аз не мога.

 

 

Разговорът е публикуван в книгата „Христо Фотев в българската литература и култура” (библиотека „Личности”, Кралица Маб, 2010) под съставителството на Пламен Дойнов.

 


напред горе назад Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]

© Надежда Искрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух