напред назад Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]



Държава без граници


Ретроспективна среща с Умберто Еко

 

Световноизвестният хуманист, философът, писателят и психологът Умберто Еко посети България в края на 2004 г., за да бъде патрон на международната конференция “Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност”. На нея присъстваха с тематични разработки италианските му колеги Джани Ватимо от Торино и Патриция Виоли от Болоня, Филип Роже, Ханц Висман и Пиер дьо ла Комб от Париж, Жан Марк Фери от Брюксел, Винфрид Ньот от Касел и Дител Марш от Потсдам, проф.Ивайло Знеполски, инициатор на събитието, проф.Богдан Богданов, проф. Мария Попова, доц. Веселин Методиев, водещи български учени, семиотици, изследователи, видни политически фигури.

Зала “Средец” на “Шератон” не можа да побере многородната многонационална публика дошла да почете “бащата на семиотиката”, както с благоговение е наречен от колегите си александриеца Умберто Еко, роден в Северна Италия през 1932 г. Преподавател по семиотика и президент на Висшето училище по хуманитарни науки към Университета в Болоня, проф. Еко по думите на приятеля му проф. Ивайло Знеполски е “планетарна звезда, доколкото покрива различни сфери на интелектуална дейност тръгвайки през литературата, тежките научни трактати до живата социална и интелектуална публицистика. С експанзията на своята семиотична чувствителност той навлиза в сфери с повишена проблематика, повишена сетивност към скритата семиотика и знаците, символите – към символичното битие за тълкуването на възлови понятия като Европейската конституция, европейската културна идентичност към която българското общество е чувствително.”

Умберто Еко е един от най-четените романисти в света през последните години, а неговата световна известност донася “Името на розата” – “разказ за една вечна книга”... Не по-малко известни са “Махалото на Фуко”, “Островът на предишния ден”, Кант и птицечовката”... Александриецът често говори за “знаци и знаци за знаци, но за неизвестните неща”. Не страда от “нарцистичен шок”, може да говори за усмивката на другите, но не за собствената си усмивка, защото не е “в конфиденциална ситуация със себе си”. Той е категоричен, че не е Нострадамус, но с не по-малка категоричност абстрактните му “семиотични модели” моделират и обясняват не само човешкия, духовния, а и фактическия универсум, което от Кант до Птицечовката и от Галилео да Айнщайн малко са се осмелявали да направят в подобен размах, който северноиталианецът притежава. И очевидно може да си позволи. Проф. Еко разбира автоцензурата като непрекъснат творчески процес и творческият процес като непрекъсната автоцензура. Стреми се “да живее в значението” и невинно се шегува, че “Америка е на път да стане азиатска страна” – от Запад на Изток – към Ориента... Когато му зададох последния си въпрос, “какви са границите на държавата Умберто Еко, кои са те, къде са, има ли тази държава граници?”, той не ме разбра и ми обясни, че “да, ето, в Европа все още искат паспорти” и че на българската граница са поискали да видят и неговия паспорт, но “един ден Европа ще бъде без граници”...

- Благодаря, проф. Еко. Но аз Ви попитах за границите на държавата Умберто Еко... Или тя е държава без граници?...

Сбогувах се и вече бях в тролея, когато видях един мъж в черна дреха рязко да маха с ръка, сякаш иска да ми каже още нещо... Така и не чух отговора на този мой въпрос. Но не е ли отговорът на всеки въпрос своеобразна граница, някаква преграда, знак, който сме приели за даденост, за познат и безобиден йероглиф, след като дори не можем да четем и да пишем йероглифно?

- Проф. Еко, предразположението към изкуството ли ни кара да произвеждаме знаци или ние самите сме знак, изказ на художествена реалност?

- Отговорът е във Вашия въпрос. Предразположението към изкуството ни дава една реалност. Но понякога моментът да я осъществим не се дава. Понякога трябва да минат векове...

- Измислицата – част ли е от човешката природа. Пречи ли ни понякога природната измислица, безсмъртието й, лишавайки ни от динамиката на първородния смисъл?

- Разбрах въпроса Ви, но не мога да отговоря напълно, изчерпателно на този въпрос сега... Това са моите граници!

- Какво е Вашето послание към българските интелектуалци, към хората, които по едни или други причини не дойдоха днес тук, но на които България разчита, а може би и Европа?

- Грешно е интелектуалецът да бъде употребяван като оратор. Не случайно е казано: “Знам, че нищо не знам.”. Първото задължение на интелектуалецът е да заяви със Сократ: “Дайте ми три месеца и аз ще преобърна света...” Медиите създадоха образа на оракул, който дава всякакви рецепти. Не случайно току що дадох примера с Митеран, който организира в Париж конференция на тема “Как интелектуалците могат да решат кризите в обществото” и покани съвременни видни интелектуалци... Ролята на интелектуалците е не да решават кризи, а да ги предизвикват. Ролята на интелектуалецът е да оказва влияние в обществото, но в продължителен период от време. Знаете, че приживе на Аристотел никой не му е обръщал внимание. Днес влиянието му продължава.

Умберто Еко твърди, че “текстът е по-велик от своя автор”, че понякога художествената реалност е по-достоверна и неоспорима от историческата, фактологичната действителност. Смъртта на мадам Бовари е сигурен факт, докато смъртта на която и да е личност се нуждае от исторически доказателства до откриването на по-нови факти. И същевременно не се съмнява, че изкуството на превода е да запази двусмислието в многотекстовостта на оригинала, семантичната метафорика на изказа в троичността на текста. На заключителната си реч в “Шератон”, с която закри международната конференция “Знаци, репрезентации, интерпретации” и Софийските диалози, организирани от Дома на науките за човека и обществото, световноизвестният учен сподели: “Ние често използуваме понятието “вярно” и “реално” в битието. Това, което общността признава за вярно е реалното. Съществува фактическата истина “вали”. Ако нямам зад мен една общност, която е решила, кои са условията, че вали, която е решила, че има скреж, че има капки вода... Консенсусът на общността контролира интерпретативната верига на научната истина и на историческата истина. Тя е техен непогрешим гарант. (Фактът, че Юлий Цезар е бил убит и че Наполеон е умрял на остров “Света Елена”)” . Професорът от Милано засегна темата за народопсихологията, всеобщата относителност, “неоткриваемите истини” и “недоказуемите истини”... За това, че обществото няма опит в производството на навика, че философията е дейност на постоянно убеждаване, реторика, че тук винаги общността се явява като гарант...

Да, “неоткриваемите истини” не подлежат на “препрочитане и преинтерпретация” от страна на индивида, дори навън да вали дъжд и общността да е единодушна по това. За нас, лаиците, може би това не е от огромно значение. За нас е важно, когато една ярка индивидуалност – световноизвестен учен и културолог е категоричен, че за него “понятието общност има почти религиозни конотации”. За пример Умберто Еко даде Свети Павел, който се позовава на троичността на “Вярата, Надеждата и Милосърдието”. Авторът на “Името на розата” сподели, че е по-склонен да нарече себе си атеист. Със сигурност той е един от най-големите съвременни хуманисти на новото столетие. Попитах го:

- Проф. Еко, с какво ще обосновете двата дни престой в София? С “начините на производство на знаци” ли?

- С неоткриваемите истини, за които общността не може да бъде субститут. Трябва да препрочета и преинтерпретирам случилото се, все едно съм го записал.

- Благодаря Ви!

 

 

Публикувано в сп. „Знаци”, бр.4, 2009.

 


напред горе назад Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]

© Надежда Искрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух