Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]

Разговор на Надежда Искрова с проф. Винфрид Ньот

Проф. Винфрид Ньот е един от най-уважаваните учени в областта на семиотиката. Вече десет години той е президент на Германското общество по семиотика (Deutsche Gesellschaft für Semiotik) и директор на Изследователския център по културология в Университа на Касел. Тъкмо в Касел през 1978 г. става професор по английска лингвистика. Днес той е сред авторитетите в областта на Визуалната семиотика и на Биосемиотиката.

Макар да е автор на няколко монографии, сред които със сигурност вълнуващата за читателите на ЛВ „Литературносемиотични анализи – книгите на Луис Карол за Алиса” (1980), най-прочутото му съчинение е дебелият „Наръчник по семиотика” (издаден на немски през 1985 г., на английски през 1990 г. от издателството на Университета в Блумингтън, а след това и на още няколко езика).

- Професор Ньот, през ноември 2004 г. бяхте в София, за да прочетете доклад за „Другостта” на международната конференция „Около Умберто Еко”. Темата на събитието бе „Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност”. Бях впечатлена от статията ви „Пространствена репрезентация на Другостта”, издадена година след вашия доклад в сборника „Около Умберто Еко – Семиотика и идентичност” от Дома на науките за човека и обществото под редакцията на проф. Знеполски. В последния раздел на тезата ви, озаглавен „Огледални Отражения на Другия в Аза”, вие казвате: „В тази еволюционно историческа переспектива на синехизма, в рефлексивността между Аз-а и Другия, както и между културата и природата, се появява един момент на иконичност, тъй като структурата на човешкия дух е от своя страна формирана от структурата на природата и я отразява дотолкова, доколкото тя се съдържа в него.” Къде другаде сте писали на тази тема? За структурата на човешкия дух?

- Иконичност, симетрия, автореферентност и другост са сродни теми, по които съм писал съответни разработки в различни контексти: http://www.unikassel.de/~noeth. Доколкото знам и една от статиите ми за „Автореферентността в масмедиите” (заглавие на моя книга от 2007 г.) е публикувана също в България в сборника „Семиотиката в действие” със съставител Кристиан Банков* . Тя е относно „Повествователната автореферентност в един литературен комикс: „Произходът” на М.-А. Матьо”. Колкото до еволюционния аспект на тази тема, тя е разгледана в: „Произход на семиотиката” (1994), в „Семиотика на Природата” (2001) и в моята студия „Семиогенезис в еволюцията от природа към култура” (2004).

- Професор Ньот, според изказването на един от секретарите на авторитетната Френска академия, основана през 1635 г. от кардинал Ришельо, човекът има две основни слабости: че не разбира истинския смисъл на думите и че не може да предвижда бъдещето си. В този контекст може ли семиотиката да се нарече наука на бъдещето? Способна ли е тя да предвиди бъдещето - във външната пространствена йерархия на реалността и във вътрешния духовен континуум на времето?

- Твърдението, че е невъзможно да се предвиди бъдещето, звучи като труизъм, но е вярно само в известна степен. Бъдещето е непредвидимо само дотолкова, доколкото е обусловено от случайността, от формата, от непостоянностите, водещи до отклонения от навиците, рутината, нормите и общочовешките закони. В степента, в която то е определено от навиците, от законите и тенденциите, бъдещето е предвидимо, никога със сигурността, че фактите могат да бъдат потвърдени, но винаги с увереност, от която се нуждаем, за да планираме живота си и да оцеляваме в нашия космос въпреки всички негови неочаквани промени. Научните изследвания биха били ненужни, ако това не е така. Дори може да се каже, че усилията от научните проучвания са базирани на убеждението, че бъдещето е предвидимо.

Истина е, че семиотиците не са ангажирани с емпирични предсказания, базирани на законите на естествените науки. Вместо това, когато семиотиците учат езика на знаците, те изучават ефекта от бъдещите знаци върху сегашните и дори върху миналите знаци. Когато ние комуникираме, нашите намерения са повлияни и оформени от очакванията ни, засягащи въздействието от нашите изказвания върху тълкувателите на тези изказвания, интерпретантите им, което е въздействие, простиращо се в бъдещето. Например ние избираме само онези думи, които имат шанса да бъдат разбрани от нашите събеседници, и сме ръководени от много други очаквания за това, как нашите думи ще бъдат приети или отхвърлени от тях. Така съвсем не е парадокс да се каже, че в момента, в който използваме знаците, ние вече сме повлияни от знаците, които са в бъдещето, че за очакваната интерпретация на нашите знаци има знак, който се намира в бъдещето в момента на нашето очакване.

Разбира се, миналите знаци се различават от бъдещите знаци. Докато първите са станали факти, вторите упражняват своето влияние като възможности. По думите на Пърс – семиотичното влияние се проявява от бъдещите знаци към сегашните знаци като „esse in futuro” (действително съществуване в бъдещето). Семиотичното въздействие на бъдещото над сегашното проличава не само в комуникацията; тук има друго доказателство за това например във всеобщността на знаците. Символите са всеобщи знаци и като такива те са мостове към бъдещето. Каквото и да е всеобщо, изразява непрекъснатост от миналото към бъдещето. Дотолкова, че можем да очакваме, че символите ще продължават да бъдат интерпретирани в бъдещето и че обектите, които символите представляват, ще продължават да съществуват независимо от всички възможни промени. Ние сме под влияние на бъдещето всеки път, когато използваме символи. Инвенцията на писането е връхна точка на културното съзнаване, че знаците са създадени за бъдещето, но те само показват потенциалността си, защото то е започнало в миналото. Това има предвид и Пърс, когато казва, че „значението на символа е, че той служи да ни накара да се замислим и да се държим рационално и ни дава възможност да предсказваме бъдещето.”

- Професор Ньот, като индивиди ние възприемаме тоталността на света чрез знаци. Знаците циркулират и съществуват реално в културата, в живота, в обществото. Но кога се появяват, как се раждат те, къде е истинската им родина – в природата или в културата? Знаците обективни или субективни „същности” и „присъствия” са? Вие се позовавате на теорията на Чарлз Пърс за растежа на символите, според която „само от символ може да се зароди нов символ”. Да, неоспорима истина е, че значението на символите расте, но знаци са открити в природата, която предшества човешката инвенция за символите; следователно как символите произхождат от знаците на природата?

- Семиотиката е процес, в който отсъстващите обекти стават присъстващи в знак, който после е интерпретиран в нов знак, неговия интерпретант. Но знаците никога не са истински присъствия, нито истински отсъствия, в самия момент, когато повярваме, че нещо присъства в ума ни, то вече е минало, бива заместено от ново присъствие, което прави предшестващото го принадлежащо на миналото. Въпросът ви за зараждането на знаците е предмет на обсъждане в книга, която издадох под заглавие „Произход на семиозиса” (1994). Днес, под въздействието на Пърсовата теория за континуитета (синехизма), аз бих казал, че е необходимо да надмогнем дуализма, като противопоставянето на природа срещу култура, на субективно срещу обективно, или на символ срещу несимволичен знак, ако искаме да отговорим на въпроса за произхода на семиозиса.

Пърсовата семиотика е еволюционна теория за семиозиса. Тя приема, че символите произхождат от икони и индекси. Иконите са най-естественият клас от знаци, защото техните чисти качества ги карат да функционират като знаци. Следва ги индексът, който е екзистенциално свързан с неговия обект и така ограничен в своята ефективност да представлява обектите свързани със знака, както причините са свързани с техните последствия - тук и сега на знака, който е свързан с там и тогава на неговите обекти. Индексите включват елементи на иконичност, тъй като са необходими определени качества, за да прераснат в знак. Символите се зараждат като семиотични форми от иконите и индексите. Символите включват иконични и индексови елементи.

- Професор Ньот, раждането на една нова система от знаци и прилагането й за създаване на нова културна реалност понякога отнема векове. Но кога точно ние възприемаме, че знаците, които използваме, не отговарят повече на идеята, която имаме за обектите? Кога точно се заражда новата система от знаци, кога става стабилна и замества старата система?

- Знаковите системи не „създават” културна реалност, тъй като те самите са културна реалност. Знаците по никакъв начин не се противопоставят на реалността; те съдържат реалността, която представляват. Няма реалност, която може да съществува независимо от тях, тъй като знаците съставляват реалността. Реалността е реалност от знаци и само знаците могат да я представляват. Не само вербалните знаци са семиотични системи, но такива са и обектите на културата, а също така и живите същества, чиито действия и поведение ние можем единствено да интерпретираме като знаци. „Целият този космос е залят от знаци, ако не е ексклузивно състоящ се от тях”, казва Пърс по време на скандала, състоял се между семиотичните дуалисти.

Семиотичните системи се променят постепенно, не на скокове или чрез катастрофални революции. Растежът на знаковите системи е продължителен процес. Не би могло да бъде другояче, защото, ако знаковите системи се променят внезапно като в мита за Вавилонската кула, комуникацията би се разпаднала и системата не би могла повече да изпълнява функцията си да служи за целта на комуникацията. Следователно нова семиотична система може да възникне постепенно от стара система.

Семиотичните системи са себерефлексивни живи организми със семиотична памет. Това е само поради себерефлексивната културна памет наречена традиция, която ни осведомява за това, как знаците се сменят, за съзнанието за културна промяна, което може само да бъде съзнание за континуума на старото в ново.

- Професор Ньот, нашето вътрешно семиотично предразположение ли ни кара да създаваме знаци, илиние самите сме знаци на една вродена художествена реалност?

- Твърдението на Пърс, че човекът е знак, шокира картезианските дуалисти (последователите на Декарт), които вярват, че ние сме разделени същности с несемиотично тяло, ръководено от семиотичен ум, който произвежда и интерпретира знаци. Културните семиотици са съгласни, че човешкото тяло също е знак, тъй като то служи като средство за предаване на невербални, културни и социални значения, например под формата на жестове, на визуален контакт, стилове на облекло, и т.н.

Но това е само част от всичко, което Пърс има предвид когато нарича човека знак. Знаците не само изразяват намеренията на човешкия ум, използвайки го като инструмент на техните цели. В замяна знаците имат своя собствена воля, която не може да бъде детерминирана само от действията на служещия си със знаци. Една от целите на знаците е да изразяват истината, което значи, че тяхното намерение е да означават нейния обект. Дали ние лъжем или казваме истината не е само въпрос на наш личен избор; реалността е арбитърът. Така истински и фалшиви послания придобиват самостоятелен живот, понеже не намерението на говорящия е което определя правдоподобността на истината пред фалша, а реалността, представена от знака. В продължителен период и въобще истината ще победи лъжата, колкото и изкусни лъжци да се опитват да възпират истината.

Обаче ако знаците имат техни цели, онези, които си служат с тях, би трябвало да бъдат техните истински инструменти, тъй като, използвайки знаците, единствено тези, които ги използват осъществяват техните цели. Но ако самите човешки същества са знаци, те отново могат да въведат своите собствени цели в процеса на семиозиса. За да кажем, че човекът е знак, това не значи, че той или тя е знак на някакъв разум, излъчващ знака за негови собствени цели. Няма други намерения зад знака освен за друг знак. Така, за да наречем човека знак, даряваме него или нея със семиотична автономия, която те, изглежда, са загубили с откритието, че знаците имат самостоятелен живот.

- Според вас измислицата и митовете част ли са от човешката природа? Пречи ли ни понякога природната измислица да бъдем идентични, заплашва ли нашата индивидуалност, отдалечава ли ни космичният й континуум от това да открием първичния, изначалния смисъл на собствената си природа?

- Измислицата и митовете наистина са съставна част от човешката природа. Измислиците са репрезентации на възможни реалности, което свидетелства за човешката способност да прави разлика между фактическа и възможна реалност, докато митовете дават отговори, засягащи началото и края на универсума.

Общото, което всички живи организми имат, е, че те могат да оцеляват само ако са способни да предвидят бъдещето си по принцип. Един от отличителните белези на човешкия семиозис е, че миналото и бъдещето могат да бъдат видени като два единствено възможни свята. Животните са лишени от любопитството, какво би ги очаквало след тяхната смърт и откъде са произлезли. Нито пък са способни да си представят алтернативни реалности, различни от онези, в които те живеят.

- Професор Ньот, на колоквиума в Сериси през 1996 г. вие изразявате несъгласие със схващането на италианския ви колега проф. Умберто Еко за семиотичния предел, който ограничава семиотиците в полето на културните изследвания. Бихте ли разкрили на нашите читатели детайли от диалога ви с Умберто Еко?

- За пръв път срещнах Умберто Еко през 1969 в Бохум и още си спомням, че той ми даде ценен съвет за моята докторска дисертация „Структури на случващото се”, чиято теза бе свързана с разработките на Еко върху естетиката на авангарда. Еко беше пионер на пътя от структуралната семиология към семиотиката. Неговите студии допринесоха за преоткриването на Пърс от културната семиотика, но в ранните 1990 г. схващането на Еко за знака беше така дълбоко вкоренено свързано с Луи-Йелмслевовата надстроечна суперструктуралистка семиология, че той не признаваше неговата несъвместимост с Пърсовата динамична теория за знака. През юли 1996 г., в Сериси, аз посочих, че бъдещето на семиотиката изисква обединяване на Умберто-Ековата структурална семиотика, за да разшири владенията си от семиотиката на културата до семитиката на природата. В своя коментар на моя доклад проф. Еко не протестира, но, както вече знаем, неговото семиотично поле остана това на семиотика на културата. Въпреки това и в „Граници на интерпретацията”, и в „Кант и птицечовката” Еко всъщност преразглежда някои от своите структуралистки позиции в светлината на последните му тълкувания на творбите на Пърс.

- Последен въпрос. Оптимист ли сте за развитието на семиотиката? Възможно ли е един ден семиотични модели да моделират и обясняват не само вътрешния, духовния, а и външния, фактическия универсум?

- Несъмнено съм оптимистично настроен за бъдещето на семиотиката. Ако универсумът е залят от светлини и животът продължава да заявява себе си в поток от знаци, семиотиката, учението за знаците ще продължава да цъфти и нова светлина ще освети процесите на семиозиса в природата и в културата. Обаче семиотиците не трябва да търсят същността на знаците „във вътрешния космос на човешкия ум”. За да се изучат знаците, трябва да се изучават техните въздействия в живота. Знаците са продължение, въплъщаване на човешкия ум. Това не означава, че те са проекции на мислено породени идеи в нашата среда. Животът на знаците има своя собствена динамика и не само човешкият ум е източник на знаци. Вместо това той също е моделиран от знаците, които се учи да интерпретира. Накрая, и двамата сме майстори на знаците, които използваме, и ученици на знаците, които ни учат и двамата да разчитаме тях и света, който те представляват.

Първа публикация: Литературен вестник, брой 1, 2010 г.

* Winfried Nöth (2007) „Narrative Self-Reference in a Literary Comic: M.- A. Mathieu`s L`Origine” in EFSS’ 2006 Semiotics, Image and Narration, еd. Azarova; София: New Bulgarian University Press, 2007, pp. 97-111.

Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]

© Надежда Искрова. Всички права запазени!