напред назад Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]



Вътрешната свобода не е на показ


Разговор на Надежда Искрова с Николай Кънчев

 

– Николай, казваш, че „живият е временно безсмъртен“ („Празнота“), че „при избухването на звезда аз ставам по-спокоен“ („Днес“), питаш се, „Полетът към други светове, дали ще окрили земята?“ („Простота“)... Сега, във времето, когато откриваме вода на Марс, погледнато назад през годините, къде поставяш своето начало в поезията, или по-определено казано, кога започна да пишеш стихове?

– Много-много отдавна, още в ранните класове, тогава наречени отделения. Доколкото си спомням, бяха просто детски стихотворения, едва ли са се различавали от тези на другите във вестник „Септемврийче“. Струва ми се, че после в никополската гимназия се появи някаква отлика, щом веднъж, като ми връщаше тетрадката, един пишещ съученик ми каза да съм я изгорял, защото в Белене съм щял да отида, заради нея. Бяха стихове под влиянието на символистите, но съученикът ми си беше параноик и то в особено параноично време. После в свищовската гимназия „Алеко Константинов“ се запознах с починалия наскоро белетрист – бог да го прости! – Г. К. Кирилов, който тогава пишеше стихове и приятелски си разменяхме стихотворения, и си обменяхме мнения. Може би това беше вече началото, но при изпращане на редакциите в столицата се получаваха укорителни отговори за какви ли не отклонения. Там се публикуваха версификации за бригадирското и партийното строителство. Но вече си пробиваха път обновителни стихотворения на поетите от предходното поколения, някои от които ми помагаха с поетия от тях път.

 

– С какво ти помогнаха българските митове, легенди, приказки и откога са започнали да се отразяват върху това, което пишеш?

– Питаш за така наречените архетипове, които са в основата на всяко национално съзнание. Не бих казал, че от символистите има подобни примери, от тях всеки раннопишещ може да има навеи, които ще си останат носталгични. Правили са ми впечатление двата стиха на Ботев: „Там буря кърши клонове и сабя ги свива на венец“ и двата стиха на Вазов в стихотворението, посветено на майка му: „Ти два пъти ми майка беше.“ Това са така наречените от примитивната сациалистическа критика „засукани изрази“, в чиято сложност щях да бъда по-късно обвиняван, докато все още се учех и наистина имаше от кого. Попадна ми стихосбирката „Ангелът на Шартър“ от Атанас Далчев, където стихотворението „Дяволско“ завършваше с четиристишието:

„Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се оплезя на света,

обесен върху черния прозорец.“

Говоря за словесната фигура, за да се види, какви изразни възможности крие българският език. Има една народна песен, в която синът се завръща след девет години от гурбет и когато с майка му се срещат „живи се хванали, мъртви се пуснали“. Това са няколкото примера, които винаги са ми били примери. Останалото си е, каквото се е получило.

 

– Във втората си стихосбирка „Колкото синапеното зърно“, която се появява през 1968 година, има едно кратко стихотворение „Постскриптум“, където манастирът и Словото са два символа, два знака на първозданност:

„На края на града,

където свършват къщите,

е манастирът.

 

На края на света,

където свършват думите,

е Словото.“

Отказ от какво е поезията? Кажи ми нещо за черноризеца и за поета, за смисловите съотношения на тези два символа, откъде идват и накъде отиват прочитите им?

– Не само сега така се получава, че авторът трябва да отговори като читател. Да отговори на въпроса, който при писането е възникнал неосъзнато и при прочита вече осъзнато се определя. Оставяме настрана литературната критика, в случая тя не ни върши работа, тоест, в най-добрия случай тя си върши социо-изследващата работа и не може да отиде по-далеч от подобна трудоспособност. Също и във въпросното стихотворение градът, къщите и манастирът са от феноменалния свят, от общественото царство на кесаря, това, което знаем малко или много от житейския опит и добре че, за зло или за добро, го знаем. „На края на света, където свършват думите, е Словото,“. Словото с главна буква, с необозримо и необяснимо значение, ако тези думи са точните думи. Става дума за божието царство или по-скоро за досещане на божието царство. В случая съотношението е между царството на кесаря и божието царство, само в случая, разбира се. Защото едно стихотворение има много прочити.

 

– Кога трябва да е било написано и какъв е бил вътрешният повод, за да бъде изречено подобно виждане за нещата и извън нещата? Третата ти книга „Послание от пешеходец“ излиза през 1980 г. У нас, над теб е издадена присъдата „забранен за публикуване“, осъден си на 12 годишно принудително мълчание, хулен от официозната критика, докато в чужбина си продължавал да бъдеш един от големите съвременни поети…

– В книгата и в по-късни подбори не е отбелязано, както някога са отбелязвали дори и датата, освен годината, под стихотворението. Но добре си спомням, че беше през лятото. Лято Господне 1965, според някогашния израз и, както казват, бил съм в началото на творческата зрялост. Човек винаги се пита и според случая си отговаря, в този случай чрез стихотворение. Получила се е новороденост, без която се изражда в литературщина. Преди няколко години прочетох в научно-изследователска книга на двама френски и испански физици, че, според тях, разбира се, структурата на вселената е синтаксис?! Стига се до изконното „в началото бе Словото“. Но едно стихотворение не изразява предварителни формули, противно на пристрастните идеологически категории. Точно те се проявиха след появата на „Колкото синапено зърно“ и наложиха дванадесетгодишно мълчание. Третата ми стихосбирка „Послание на пешеходец“ можа да се появи през 1980 година. Такива неща се случват, а не бива да се случват в царството на кесаря.

 

– Все пак, обитаваме и реалността на кесаря, как трябва да се определяме, като поданици ли? След като “неслучайно“ е присъствието на поета на този свят. („Проглас“). Каква е мисията на днешния поет?

– Не като поданици, а като граждани, всеки от нас е роден да бъде гражданин и трябва да се осъзнава като гражданин, включително поетът. Не казвам най-вече, защото допускам, че ще прозвучи пристрастно. Има противоречив стих от Некрасов, че „поет може да не бъдеш, но да си гражданин е задължително.“ Откъдето идва основанието да се заяви, че „в стиховете на Некрасов поезията, дори не е нощувала“. Аз съм за Хераклит, който в древността е казал, че, „дори насън участваме в промяната на света“. При всички случаи сме в денонощието и трябва да будуваме насън и наяве в обкръжаващата ни реалност.

 

– Нали не става дума за мъчителни безсъния в очакването на „зората на пленителното щастие“?

– Това е от Пушкин, но аз си спомням един интересен филм за поета Хьолдерин. По времето на многокняжествената Германия, когато млади аристократи замислят създаването на Република и биват разкрити романтичните им замисли. Главният замислител го изпращат в Италия и той идва да се прости с обезумяващия вече поет, който го пита, какво ще стане с Републиката? Отговорът е: „Нищо не може да стане, в Германия все още няма достатъчно републиканци“. Струва ми се, че у нас по време на демократичните промени все още няма достатъчно демократи. Но днес Германия е Федерална Република, и се надявам, че България ще бъде европейска Република. Такъв е земният ни жребий и ще го живеем…

 

– В „Аз“ („Със слънце на сърцето“) казваш:

„Всичко най-подир очиства се от всичко.

Думата без думи е самата дума.

Времето без дати е самото време.

Аз без личното си Аз самият аз съм.“

А във „Възход“ напомняш: „пази си вярата и тя ще те опази“… Не минахме ли малко мимоходом край дванадесетгодишното ти публикационно мълчание? Може все пак да се хвърли поглед в миналото от днешна гледна точка.

– Аз съм човек на общуването и ми е било криво, когато официалната литературна критика ме нападаше, че не спазвам правата линия, поради което се оказах изолиран спрямо повечето колеги праволинейци. И все пак, при всеки оказал се добър случай общувах, без да съм забравял и не забравям стиха на Пастернак: „Догматьi, вьi тоже жертвьi века“. Въпрос на неизменната съвременност вчера, днес и утре. Личната ни биография не може да е частен случай, а е част от цялото, в което по различен начин сме се оказали всички.

 

– Ако трябва с една метафора да определиш пътя си дотук? Тълкуването на поезията ти от теб самия?Какво е най-голямото изпитание за един поет, освен самото писане, което „размножава пишещия в думи, а той продължава да си мисли, че е центърът на тяхното единство“?(„Галактика на празнотата“)

– Едно от стихотворенията някога в „Лайкучката не хапе, а ухае“ завършваше накрая „На всеки някъде е хвърлен пъпа му, моят още продължава полета си“. Може би това е най-добрият лайтмотив за постоянен отговор. Трябва да се гледа и от висота на птичи поглед. Колкото до станалото, станало и не трябва да става занапред. В едно свое стихотворение Чеслав Милош казва: „Какво се е случило? Какво се случва? Животът“. Нямам какво да прибавя. Няколко паднали пера, и толкова...

 

– Преди края на разговора не ми се иска да пропуснем преводните публикации на твои поетични книги в чужбина. Знае се, че са по няколко в няколко страни на няколко езика... Удовлетворява ли те това?

– Когато му се публикува първото стихотворение, авторът, невръстник още, вярва, че светът го знае. После става връстник спрямо своите връстници и светът им става малък за изявите. Вътревидова борба чрез творчески съюзи на живот и смърт за жизнено пространство. Злословия за другите и славословия за себе си. И ти се отщява да участваш в кооперативни блокове, обработваш само своята литературна нива. Лошата реколта е привидно ежегодна, пълните хамбари се броят накрая и след края... Колкото до публикациите на други езици, те са отломки от Вавилонската кула, която така си е останала химера. Аз стоя на друга земя, където може да се стъпи, без да се изстъпи: вътрешната свобода не е на показ. Който има очи, нека види...

 

– Бих нарекла поезията ти „галактична“, не само, защото в нея „вярата не се поддава на разруха“ („Руина“), не защото тя е „обятие към всичко“ („Разгласено“), а защото „разваля черната магия на посредствените мракобеси“, прави „възможна Свободата без власт“ („Галактизиране на празнотата“). И когато „чудото от кристализиране на светлината“ стане наше битие, какво ли ще отмерят „зидарите на нови светове“ със своите „отвеси“... Какво е посланието ти към поетичното потомство, това, което идва и това, което ще дойде след това?

– Разбира се, че имам своите предпочитания, но не ми се прибягва до оценки и предопределения. Нека всеки поотделно да си определи предшествениците и да следва техните завети, аз самият следвам, а не завещавам. Ако има опити за следване, както казах вече, моят опит още продължава... По-конкретно ме е страх от рецидиви, от следване на лоши примери, каквито има бол и бол по болшевишки.

Литературата не е средство за издигане в йерархии по мними художествени, тоест, котерийни критерии. Самият израз „жив класик“ е скудоумен, защото, щом си жив, е ясно, че не си класик. „Класиците са толкова рядко надарени хора, че не можем да ги срещнем живи“. Ние сме в текущата литература, където всичко тече и се променя, където Хераклит „никога не се къпе в една и съща река“. Но, нужна е, най-малкото морална чистота, да не мътим един на друг водата. За да ни върви по вода на всички. Уважавам от младите поети тези, които ще станат поети. Щом имаме роден език за изразяване, ще се раждат и тези, които да го изразяват!

 

– Благодаря ти!

 


напред горе назад Обратно към: [Интервюта][Надежда Искрова][СЛОВОТО]

© Надежда Искрова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух