напред назад Обратно към: [Емил Рупел][СЛОВОТО]



Дон Кихот


И най-накрая

залезът потъна в прах.

Увисна планината като грива.

 

Отпуснал бавен поглед, аз мълчах,

отивах си,

от всичко си отивах.

 

Понесени на гръб от сухите листа,

звездите тихо ставаха изселници...

 

Къде е Санчо?

Колко струва верността?

Сменена ли е вятърната мелница?

 

Невидими реактори замайваха

ума ми с тъмни атомни ядра

и смилаха въздишката на паяка,

оплел ме в своята игра.

 

Една комета метна златно копие

по моето сърце, обречено на взрив.

 

И мелницата хлопа, хлопа, хлопа...

 

Добре, че вятърът е още жив!

 


напред горе назад Обратно към: [Емил Рупел][СЛОВОТО]

 

© Емил Рупел. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух