напред назад Обратно към: [Емил Рупел][СЛОВОТО]



Есен


Вихърът търчи между листата.

И я вика, вика я на глас.

Нейната голяма сянка се отмята

и нахлува бавно в нас.

 

Облаците себе си сънуват,

тежко носят своя див талант.

Колко тъмни отражения пътуват

някъде по мъжките чела!

Бликат всички мигове, играят –

времето във вените бучи.

Трепват клепките съвсем открая –

тя отваря двете ни очи.

 

И далече между скреж и злато

мъдро я съзираме сама.

 

Тя се стапя кротко в светлината.

И самата става светлина.

 


напред горе назад Обратно към: [Емил Рупел][СЛОВОТО]

 

© Емил Рупел. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух