напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Ятакът


Баща му Милуш Трифонов Обучинов бил опълченец в Първа опълченска дружина. Заселил се в село Дюлино след Освободителната руско-турска война 1877-1878 година.

Самият бай Трифон се ражда в 1887 година. Остава сирак дванадесетгодишен, пораства. Изкарва и трите войни из окопите. Връща се с кръстове за храброст. И с острото чувство за несправедливост.

След Първата световна война се забърква в политиката, става член на Земеделския съюз. На една снимка, може би единствената в живота му, е засукал мустак като Александър Стамболийски.

На 9 юни 1923 година го арестуват, повеждат го към Варна, но той успява да избяга, преди да го вкарат в участъка в Сейсеймес (сега квартал „Аспарухово“). Хуква през лозята, денем се укрива в гъсталаците. След време се прибира в Дюлино, оглавява местната земеделска дружба. Няколко пъти го арестуват и бият, стрелят го нощем. През 1932 година се отцепва към левицата на Българския земеделски народен съюз, държи за сплотяване с комунистите.

Синовете му, и тримата, са комунисти. Недялко е един от първите партизани в този край. Партизанското му име е Руднев – за смелостта му по онова време се носят легенди. След много години той, Недялко Милушев, написа книгата „Орлета голишарчета“, която се нарежда между най-доброто от партизанския епос.

Когато Недялко с още двама свои другари слагат началото на Долнокамчийската чета, бай Трифон им става ятак.

През пролетта на 1944 година партизанското движение в България се разраства, все нови и нови младежи хващат гората. Правителството заедно с полицията и жандармерията не може да смаже антифашистката съпротива. На 4 април издава постановление, с което възлага това на армията – полицията и жандармерията ще й помагат, но са в подчинение.

В Североизточна България е Трета армия с командващ генерал-лейтенант Никола Христов. За да изпълни правителствената задача, той заповядва да се придвижат към Коджабалкан, главното убежище на партизаните, Седми, Осми и Деветнадесети пехотен полк, пехотата и артилерията на Сливен, Ямбол и Бургас.

През май и юни Коджабалкан е блокиран от Пета дунавска дивизия, Преславската и Сливенската дивизия, поделения от Шуменския, Русенския, Разградския, Добричкия, Елховския, Бургаския, Ямболския и Варненски гарнизон, пограничната бригада. Тази войска е в две групировки: северна, под командването на генерал Ковачев, и южна – на генерал Младенов. Генерал Христов е общ ръководител.

 

Дружината този път се води от майор Тодор Марчев, която действа по заповед на командира на Четвърта гранична бригада полковник Иван Пенчев Деведжиев. Марчев е на кон. Конят е бял, с черна звезда на челото. В дружината е включена и жандармерийската рота от Бургас с командир поручик Стефанов. Те са ошетали мелницата на ятака Тодор Панчев, откъдето партизаните са изнесли всичко. В тази мелница между Обзор и Приселци са се случили много важни събития – тук са намирали подслон партизаните, тук пазачът дядо Фильо Димчев ги посрещал като баща.

Но партизаните са изпреварили жандармеристите и се изтеглили в Балкана... На 6 май Демир Борачев се свързва с Долнокамчийската чета. Два дена по-късно в партизанския лагер „Куза“ той изнася доклад за партизанското движение в страната, за задачите на Десета въстаническа оперативна зона. За решението да се създаде голям партизански отряд. Решението влиза в сила – основно ядро на отряда става Долнокамчийската чета. Към нея се присъединяват всички чети и партизани от областта. Дава се име на отряда – „Васил Левски“.

Същия ден някой си Христо Петров си търсел кравите – в живота е тъй, един тръгва да мре за правда и свобода, друг – подир кравите си. В местността Коридорите чува говор, вижда през шубраците трима партизани. Зарязва кравите и хуква към селото си Юнец, при кмета Иван Стоянов. Кметът повиква горския Васил Димитров Вълков. Отива до село Рудник и се връща с тамошния кмет Васил Йосифов Сотиров, идват и няколко моряка от поста.

Войската е предупредена, идва и тя от мелницата на Тодор Панчев. Тръгват за Коридорите.

Нападат партизаните. Отрядът дава жертви – тридесет и пет годишния Минко Костов Шаламанов от село Гранитец, Ямболско, и моряка Неделчо Камов. От жандармерията е ранен само един подофицер.

 

Неделчо Камов е от село Буховци, Търговищко. Когато се ражда, баща му е в плен. През 1920 година се връща, заварва сина си двегодишен, майка му е умряла. Неделчо расте яко момче, почва да се бори по сборовете. Още първия път спечелва едно шиле и десет метра басма. През май 1936 година на сбора в Буховци тръшва осем души и накрая – прочутия с пехливанлъка си айтослия Османаа. Още тогава почват да му викат Дан Колов. От 1938 година е във флота. Служи във водолазната команда. През 1942 година се уволнява и се прибира на село с булка. Ражда му се момче.

Мобилизират го през 1943 и 1944 година. На 6 май с Васил Мачев и други моряци под ръководството на отряд „Народен юмрук“ вземат от поста две картечници МГ-34 и една пушка „Брен“, дванадесет хиляди патрона, шестдесет гранати, един автомат, двадесет пушки и пистолети и напускат поста „Хаджи Димитър“ на нос Свети Влас. Преди да тръгнат, Васил Мачев (Гамача) сваля от стената портрета на царя и царицата и го стъпква. С него тръгват и моряците Петко Тачев, Васил Иванов и Велико Георгиев.

От поста „Бурнарджика“, който е на три-четири километра западно от нос Емине, към партизаните се присъединяват моряците Пушков, Максим Илиев (Бакиша), Неделчо Камов и Иван Йосифов. Командирът на отряд „Народен юмрук“ Николай Лъсков посреща осемте моряци-партизани. Назначава Неделчо за картечар.

Веднага прекосяват шосето Бургас – Дюлино, прегазват рекичката Олшдере, изкачват се на хребета на Айбиб и след още два километра се спускат в местността Генйшада. Но поставеният на пост партизанин при Дачова чука хваща едно козарче и го изпуска. И то отърчава да ги предаде.

Същият ден „победителите“ ще набучат на колове главите на Неделчо Камов и на Минко Шаламанов, ще тръгнат да ги разнасят по селата. Насила ще съберат населението на Обзор, ще се изстъпят на балкона на една богаташка къща да говорят. И ще се намери един безименен българин, прост селянин, накрая ще прибере главите им, ще ги измие с мокра кърпа, ще изкопае гроб край селото, ще ги положи в него...

Партизаните, отбранявайки се, успяват да се придвижат към Голишкия балкан.

Подяден и озлобен, майор Марчев заповядва изтегляне към Дюлино. Влизат в селото, забират бай Трифон, вкарват го в общината. Бият го – той мълчи. На майора и на поручика им е ясно – този печен човек няма да проговори.

Връщат го в къщата му, спират до кладенеца. Марчев и Стефанов не слизат от конете. Те са в кафява бойна униформа, подкованите им чепици са се сраснали със стремената.

Запалват кошарата и плевнята, после къщата. Мръква. Огънят лумва, дворовете наоколо са осветени като в църква. Листата на джанките край къщата цвъртят. Покривът почва да пука – обгорелите мертеци се чупят. Тогава хвърлят бай Трифон в огъня. Той напира да излезе, блъскат го, стрелят в краката му, коне цвилят, отново го хвърлят в пламъците... Къщата рухва и над огъня изригва черен дим.

Оттук майор Тодор Марчев ще поведе башибозуците си към Каблешково, ще плячкосат и изгорят двадесет и седем партизански къщи...

 

Показания на братовия син на Трифон Милушев, направени на 25 януари 1945 година пред Народния съд:

„Запалиха къщата на чича ми Трифон Милушев, който го убиха и изгориха в огъня. На другия ден ходих към къщата и вземах новия плуг на чича, нов балтон и обуща, също взимах с човек и друга покъщнина, сода каустик и мазнина за сапун.“

Племенникът млъква, търси оправдание, срамува се, мънка:

„... Понеже имота на чичо ми Трифон Милушев остава неизползван, понеже синовете му са разбойници и бандити, не могат да владеят имота.“

 

Когато гори къщата на Трифон Милушев, по някое време от тъмнината като призрак се отделя прегърбена старица – майката на жената на бай Трифон. Поручик Стефанов с рязко движение озаптява коня и я пита защо е дошла. Старицата прави усилие да се изправи, но не може. Вдига глава като птица и с ясен и силен глас му отговаря: „Дойдох да видя как Трифон ви свети!“

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух