напред назад Обратно към: [Бонбониерата][Яница Радева][СЛОВОТО]



Снимка за спомен


Ръката изглежда като допълнително монтирана, не синхронизира с тялото, щеше да си помисли утре, когато прояви снимките по старата и изпитана технология с ментол и натриев сулфит. Малко по-късно щеше да пусне радиото и да чуе новината, която щеше да разтърси града и да го накара да се върне към снимката на старата учителка по музика и внука ѝ, които току-що фотографира. Щеше настойчиво да звъни на домашния ѝ телефон, а после да се връща на черно-бялата снимка – това за него винаги е била истинската фотография, понеже запечатва лицата и чертите им по-иначе, но това непрофесионалистът не може да го усети, обаче това нямаше да го помисли в онзи момент, а щеше да се опитва да успокои сърцебиенето, предизвикано от новините по ра­диото с други думи, които употребява вместо таблетките за високо кръвно. И гледайки снимката, щеше да му се натрапи мисълта, че ръката с лакирани нокти изглежда допълнително монтирана, сякаш някой е взел от някъде друга ръка и я е сложил на рамото на момчето, не отива на тялото, и най-вече на лицето, което дори и грижливо напудрено, не може да изглежда по-младо от шейсет и осем години, ако и старата учителка по музика да се из­кушава понякога да забрави някоя от тях. Но какъв ефект е това, не може ръката ѝ да изглежда така млада, без изпъкнали вени, без старчески петънца, които се появяват задължително с времето, когато кожата започне да се отпуска, първо като запетаи и точки, после като по-големи заоблени фигури, като чворове по клон; въпреки че тя пази ръцете си, не може да изглежда така, сякаш е ръка на жена в разцвета си, как ли се е отразила светлината, че се е получил този ефект, щеше да разсъждава и да не изпуска снимката от поглед. Сякаш не нейната, а нечия друга ръка е прегърнала момчето, а то понеже е в онази възраст, когато вече момчетата не търпят да бъдат пре­гръщани покровителствено, е присвило устните си, така че горната се е сбръчкала.

– Утре заминаваме за Свети Спас – обяви учителката по музика, ставайки от стола, на който беше позирала, когато той каза „готово“. – Миличкият – каза тя и докосна рамото на внука си, – има чуден глас, ще пее на фестивала утре, ако искаш, и ти ела – покани тя ласкаво някогашния си съученик, – вярвам, че ще направиш хубави снимки.

Поканата беше по-скоро покана към доброто старо време, поне той така го почувства, но времето вече е друго, най-вече ние сме се променили и не сме така мла­ди, гонят ни вместо старите спомени новите болежки от шиповете тук-там, помисли си фотографът, усмихна се и отказа любезно, с любезността на човек, преминал живота си в отбрано общество, снимал винаги с професиона­лизъм, което значи със стремеж и усет към обекта, който не е само обект, а го приемаш като част от себе си, винаги със сигурност в изкуството си. Старата учителка по музика безспорно беше сред най-красивите му модели, и един от първите, но това беше толкова отдавна, защо да връщаме времето, защо да отваряме старите прашни кутии със спомени? Черен панталон и сива риза, не обличани и нафталинени чакат в най-долната преграда на гардероба единствената среща, която има да идва.

– Добре, тогава ще ти се обадим, като се върнем, да ни гостуваш за вечеря, тъкмо ще ни донесеш снимките, а ние ще ти разкажем как е било. Моля те, включи в смет­ката и рамка за снимката! Искам да я изпратя на Сергей – каза тя, посегна да вземе разписката, поглеждайки към внука си, който, загърбил „старците“, разглеждаше фото­графиите на стената – черно-бели къщи, сложени в среб­ристи рамки, малко старомодно, но хубаво, помислил си беше в този момент, когато баба му спомена името на баща му.

Цената, отбелязана в разписката, беше символична, многократно по-ниска от реалната – старата учителка по музика знаеше, но ѝ беше неудобно да води този прин­ципен разговор със съученика си пред момчето. Той разбра, усмихна се, но само с поглед, на случая, който му позволяваше почти да ѝ подари една снимка, както някога, прибра банкнотата и обеща да се видят утре за вечеря. После се сбогува с едва загатнат поклон, който накара момчето и старата учителка по музика да се усмихнат, всеки по своя причина. Внукът – на старомодния жест, понеже никой не се държи така, нито дори баща си е виждал да го прави, а той минава за пич, нали баба му го кръстила на любимия си композитор, вероятно галантен като този фотограф, защото е живял отдавна. Учителката по музика се усмихна на младостта си, на джентълменс­кото отношение към нея, този фотограф я караше да се чувства винаги хубава, а тя съзнаваше добре възрастта си, най-вече вечер, когато умората я налегнеше. Тогава пръстите, съхраняващи таланта ѝ, я боляха, уморено я теглеше към завивките тялото и в тези моменти няма­ше нужда да се оглежда, за да си каже „вече не си мла­да, мила моя“. Почистваше лицето си с памучния тампон, напоен с лавандулово масло, за да свали обилния пласт пудра, без дори да се погледне в огромното огледало до леглото, щеше да си спомни отраженията от предишни години, а тя беше суетна и това, което щеше да види в този момент – старееща жена с боядисана в кестен коса и дантелена нощница, която не стои така, както кройката го изисква, понеже тялото се е променило, излязло е от размерите си, от очертанията, които е следвало, и е при­ело други – щеше да я натъжи, та тя така и не разбра за своите шейсет и осем години причината, поради която тялото трябва да старее, нима не може просто един ден животът да свърши.

Те пресякоха павираната улица. Той почувства огром­ната самота, която влезе като студен полъх в ателието му, сякаш до утре вечер имаше години, сякаш не можеше да им извика, да забъбри нещо общотематично или да им предложи да останат още малко, колкото да видят колек­цията му от снимки на стари къщи, нали момчето беше се загледало в някои. Можеше да разкаже къде са били тези къщи, че вече много от тях ги няма, че това са сним­ки на отишлото си време, на отишли си същества, защото къщата е като живо същество, пази спомен за обитате­лите си, като старо куче ги чака да се върнат от своето дълго пътуване. Вече бяха на другия тротоар, не толкова далеч, но за него като че ли бяха на друг бряг, по-скоро го усети, а не го помисли, само си даде сметка, че улиците все по-рядко са павирани, а от павираните изчовъркват паветата като зъби, после слагат асфалт и романтиката изчезва, както когато тя след малко ще завие и ще изчез­не от погледа му. Малко по-нагоре, достатъчно далеч да не чуят вика му, ако реши да ги повика, но достатъчно близо, за да различи движенията им, нейната рокля – все тази, която е забелязал, че открай време облича за спе­циални случаи, тъмносиня на бели цветя, които оттук не се забелязват дори като точки, и тъмносин кожен колан, с който пристяга кръста си, повече, отколкото е необхо­димо, сигурно и утре ще я облече, ще си вземе и шапка, може би някоя бяла или сламена, но задължително, той може да се закълне, защото я познава от край време, само че пред кого да се заклева за нещо толкова дреб­но, което почти не се забелязва, освен ако си фотограф или човекът ти е много близък, ще сложи синя лента на избраната шапка, сигурно до върха ще пътуват с нейна­та приятелка, детската учителка, която така панически се страхува от слънчев удар – и неговото момчешко тяло, опитващо се да скъсява ширината на крачката си, да вър­ви с тази на баба си, облечено с черен панталон и бяла риза, сигурно специално за снимката го е накарала да ги облече, ако зависеше от момчето, би дошло, разхождайки дънковите си крачоли и тениската с ярък надпис, нали такива ги вижда из улиците. Спряха пред една сергия за семки – купиха някакви, докато вадеше пари, жената изтърва нещо, не забелязва липсата му, и двамата се из­губиха зад жълтата сграда на историческия музей. Така ги видя за последен път – с ръце в кесиите семки, може би бадеми, а може би фъстъци – запечатани пред очите му като току-що излязла от разтвора, още мокра, очите му се насълзиха, от възрастта ли или от сантимент, снимка за спомен.

Отиде да види какво е паднало от чантата на старата му приятелка. Беше разписката за снимката, която тряб­ваше да им даде утре вечер. Прибра я, на сутринта, до­като търси лист за писане, погледът му щеше да падне върху нея и несъзнателно щеше да запише на гърба ѝ те­лефонния номер, обявен от властите, за да получат граж­даните от приятния глас от другата страна на слушалката допълнителната информация. Но чий ли е той, на кого се е паднало да изрича, онова, което никой не желае да чуе за извънредното събитие?

 


напред горе назад Обратно към: [Бонбониерата][Яница Радева][СЛОВОТО]

 

© Яница Радева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух