напред назад Обратно към: [Бонбониерата][Яница Радева][СЛОВОТО]



Сутрин като всяка друга


Денят не обещаваше да е от тежките, за вечерта имах среща с жена, с която едва ли щяхме да се виждаме още дълго, вероятно щях да се прибера преди полунощ. В болницата за днес не се предвиждаха сложни операции, винаги се появяваше нещо спешно, но по график денят обещаваше да е от спокойните, дори не знаех, че е празник, понеже не съм от религиозните. Но нещата започнаха да се променят още на балкона.

Обикновено пия кафето си там, тъкмо затова му направих ремонт, сложих подходяща маса – стъкло и дърво – нали такива казват, че са актуални сега, дори четох за една, която била продадена на някакъв аукцион за четири милиона долара, моята не може да се похвали с такова число, „че ако имах толкова пари, за маса точно ли щях да ги употребя“, каза медсестрата от болницата – „веднага пластична предприемам“. Съгласен съм, че на някои жени добре би им дошла една такава процедура. „Това не ми го побира главата! – за нарежда над списанието със скъпата маса касиерката в кварталния магазин. – А екологичната криза, а децата, които умират от глад? Питам се този, който си е купил масата, как се храни на нея, не се ли задавя с храната си!“

Сутрин правя кафе, гледам навън, кръстосал крак върху крак, десният се полюшва небрежно, гледам и имам какво да видя – не някакви трамваи, не и панелки с разцъфнали контейнери пред тях и някакви съмнителни типове, а страхотен изглед към Борисовата, към онази? част, която не е толкова урбанизирана от уриниращи бира младежи, ако някой ден имам време да се поразходя, няма да намеря обелки от вафли и използвани кондоми, предполагам, че гнезденето там е много усилено, може някой птичи късмет да ми кацне на главата, защото различавам поне пет различни вида пиукане сутрин, може и пет различни славея да се обаждат, не съм силен в орнитологията, но съм чувал, че имали различни песни, съвсем индивидуални, да му се не види, че те линейкаджиите ни в болницата имат по-малко индивидуални реплики от тези славееви песни.

Но като казвам страхотен изглед, наистина си е така – акациите са цъфнали, богати акации, жълти, ароматни, дишам, дишам и ми е все едно, че от гърба на блока започва шосето. Защото всичко си е до абстрахирането, а сутрин ми е времето за абстрахиране, после няма кога.

Тъкмо бях в дълбочината на блаженството, гали ме утринна прохлада по всичките органи, просто физиотерапия ми прави за двайсет минути, след които ще трябва да стана и да се вмъкна в дънките и ризата, тъкмо от тази дълбочина ме измъкна гласът? – има гласове, които умеят да разтърсват, да измъкват, където и да си се скрил, такива са не само на артистите, но и на психично болните – май има връзка между едните и другите. Гласът? ме хвана за раменете и се провикна, не знам как го направи, не се и замислих, но наистина това беше явление, не просто моментно усещане: „Ти не си никакъв Ангел, а си Абадон, признай, че си Абадон, че искаш да ми вземеш душата, да я занесеш в преизподнята, чакаш само да ме примамиш навън и ще се покажеш кой си, но няма да стане, Маргарита е умна, Маргарита ще заключи вратата, няма да се подведе по ласкавия ти глас, по доброто ти утро!“ Жената с драматичния глас и измачканата нощница затвори вратата на балкона, но не се изгуби в апартамента, застана на прозореца и внимаваше какво ще прави Абадон, очите? ме пробождаха, гласът? още отекваше по тъпанчетата на ушите ми, състоянието на блаженство вече ме напускаше, изхлузваше се като пресечен белтък. Тогава на вратата някой позвъни, подозирах кой е, подозирах и извиненията, но реших от добросъседство да отворя.

Тя стоеше току-що разсънена, дошла на вратата ми, да се извинява за виковете на майка си, които не могла да спре. Не слушах какво точно казва, как изрича думите, думите нямат значение, само интонацията, с която са казани, но съм свикнал да гледам очите – пречупват ли като стъклени топчета, тогава човекът се е оттекъл натам, откъдето няма кой да го върне, поглъщат ли – има как да го върна, още искат да пият живота, макар смъртта, като в онази стара приказка, да стои на главата му. Гледат ли очите отчуждено, отстрани на всичко, привикнали ли са със стъклените очи и с другите, всичко е суета са научили да казват, когато ги попитат как са, тогава разпознавам човек като мен, всичко му е опротивяло, но не може да го изрече, защото и най-близкото, това, което е било любов на любовта му, и то му е опротивяло. И очите? гледах, как бяха дошли да се извиняват за най-близък човек, но за майка си ли се извиняваше, майка? помнеше ли я... Откога майка ти не те познава, бях я попитал миналата година, докато разчиствахме според списъка на домоуправителя снега пред входа.

– Понякога идва на себе си – беше опитала да я защити.

– Прати я в старчески дом, защо се мъчиш, майка ти не би искала да се мъчиш, помня я каква жена беше, сега това не е майка ти, това дори не прилича на майка ти.

Тогава се беше разстроила, „ти си жесток човек, знаеш ли“, беше ми казала; тогава очите? гледаха иначе, сега вече бяха съгласни с това, което казах миналата година, сега от всичко се бяха отчуждили. А може би така ми се струваше само защото току-що се беше отскубнала от съня, който е друга страна, съвсем чужда, дори не беше си закопчала две копчета на пеньоара и там се спуснаха очите ми от очите?, и ми се прииска да я притегля към спалнята, защото тъкмо такава жена търся открай време. Онази, с която имам среща довечера, има съвсем други очи, никога няма да се разберем с тези очи, ще пием довечера питието и ще се прибера, като? обещая, че ще се обадя по-нататък, след отпуските, защото за лятото вече имам някои неотложни планове, интонацията ми ще е такава, небрежна, неглижирана, че тя ще разбере, че нямам въобще намерение да се обадя, ще се престори може би, че ще чака обаждането ми, но по-вероятно въобще няма да си направи труд да се преструва.

– Влез да те черпя едно кафе, отдавна не сме се виждали, а пък живеем врата до врата.

Тя благодари, с удоволствие би дошла, но чакала жена от социалните служби за майка?, трябвало да се оправи, да се освежи, да си сложи в ред очите, грима и изобщо лицето. Че какво му е, казах и се спрях, докато все още приличаше на комплимент, нямаше защо да издавам какво съм забелязал в очите?.

– Само две глътки, дори ще си го вземеш да си го пиеш у вас, докато се приготвяш – говорех усмихнато, а вече я придърпвах с поглед към стаята, ръката ми се плъзгаше да разкопчае останалите копчета на пеньоара?, да сваля цветята, с които се беше окичила, някакви извънземни жълти и сини цветя.

– Добре – каза тя, – те жените от социалните служби все закъсняват, за малко само ще вляза – и жълтите? чехли пристъпиха прага на апартамента ми, с всяка стъпка по коридора сякаш повдигах полите? и разглеждах все по-отблизо частите на тялото?, колкото повече тя влизаше навътре, толкова повече подробности виждах, виждах ги като по учебник, можех да поставя диагноза– пак професионалната кривка се обади – трябваше или да я изпратя да си върви, или да я съблека бързо, с един замах да смъкна цветята на пода, защото щях да започна да си я представям на хирургическата маса.

Точно беше стигнала до овалното огледало с дървената барокова рамка, ръката ми я спря и я обърна към отражението, тя забеляза разкопчаните копчета и повдигна ръка да ги закопчае, моята спря нейната, не срещна съпротива, това я насърчи и тя се спусна надолу.

„Почакай, почакай, почакай, нека да не е сега“, отекна гласът? в ухото ми, “нека отложим, сега не мога, нека довечера“, зениците? бяха големи, поглъщаха отражението ми и знаех, че довечера ще сваля цветния пеньоар или другата дреха, с която би дошла. Денят не обещаваше да е тежък, така че? казах: „В осем, добре ли е?“, „Да“, отвърна тя. И аз си представих как ще изтичам, вместо да обядвам, до близката парфюмерия, вече си представях какъв точно аромат ще взема, усещах мириса му, нещо шоколадово щеше да има в него, и бях сигурен, че ще? хареса. Ако бях погледнал часовника си няколко часа по-късно, щях да се видя, че по същото това планирано за покупката време крещя: „Бързо носилката, бързо носилката, чуваш ли какво ти казвам, бързо давай носилката!“ Петър щеше да стои пред мен като истукан, в това време, когато трябваше по график да се усмихвам на продавачката и да казвам, че търся нещо много специално. Петър накрая щеше да чуе виковете, които никак не ми се искаше да ми се налага да викам, щеше да се раздвижи, да се наведе над носилката, за да я придърпа към онзи, който по всички правила на медицината имаше скъсан кръвоносен съд, трябваше точно в този момент, определен от сутринта за покупка, да задържа очите му в точката на поглъщане на живота. Карай бързо към София, щях да му кажа, доктор Живков ще тръгне с теб, а аз по-късно с другата кола, като прегледам останалите пострадали, но този пациент трябва веднага да отпътува и да се положат своевременно грижите за тялото му, отпрашвай обратно по магистралата!

 


напред горе назад Обратно към: [Бонбониерата][Яница Радева][СЛОВОТО]

 

© Яница Радева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух