напред назад Обратно към: [Да бъде ден][Христо Смирненски][СЛОВОТО]



Смъртта на Делеклюз


Връхлетя като вихър безчислений враг

над Парижката бурна комуна

и борците последни студеният мрак

с окървавени устни целуна.

 

Милионният град, разорен и пламтящ,

безнадеждно затихнал е вече

и над него привежда се в траурен плащ

модрооката пролетна вечер.

 

Барикади срутени, бездушни тела,

пустота и кошмар безпощаден,

а от сградите гледат разбити стъкла

със очите на череп грамаден.

 

И върви Делеклюз зашеметен, но горд,

със походка безумно спокойна,

и в душата му стихва последен акорд

от гръмовната музика бойна.

 

Там – отсреща – Смъртта, притаена, мълчи,

притаен е и враг многоброен.

Ще ги зърне той смел, ще ги зърне в очи

и ще падне студен и спокоен.

 

Посред трупове братски, през дим тъмносин,

сякаш жертва на огнена клада,

Делеклюз се изправя велик и самин

над обляната в кръв барикада.

 

Среброкос, величав, цял обгърнат в лъчи,

той изправя челото си гневно,

той се взира напред и настръхнал мълчи,

като някоя статуя древна.

 

А куршумите шепнат му припев зловещ,

озарява го блясъкът ален

и Париж го прегръща чрез всеки гърмеж,

и целува го с привет прощален...

 

И след миг само той, все тъй хладен и горд,

грохва мъртъв при своите братя

и душата му трепва с последен акорд

от великия химн на борбата.

 


напред горе назад Обратно към: [Да бъде ден][Христо Смирненски][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух