напред назад Обратно към: [Стихове от 1918 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]



Сенки


1

Не бяха цъфнали, не бяха още

те – белоснежните цветя

на любовта,

и дълги дни, и дълги нощи

очакваха да

мине тя.

 

Но дойде есен златодреха,

не мина тя, не дойде тя

и в самота

през скръбна привечер умреха

те – нецъфтелите цветя.

 

2

Порутен храм в забрава тежка тъне,

разбит кумир край гръмнат дъб,

стени обрасли в бурени и тръне,

наоколо пустош, пустош и сън е...

В душата скръб, пред поглед тъп

блуждай и гасне спомен скъп.

 

Уж ден, а мрак е непрогледен,

из него демон зъл цари

и съска там смехът му леден,

а аз вървя кат призрак бледен.

Отпред гори и канари,

отпред пътеки без зари...

 

Цветя посадих, а събрах коприва,

отърсих истини – навред лъжи;

любов разпръсвам – злоба ме облива,

запаля свещ – тъма ме пак обвива...

Глава тежи, душа тъжи –

душа ми кой ще освежи?...

 


напред горе назад Обратно към: [Стихове от 1918 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух